Варвара загуби страх и почит към него, но той й беше нужен и тя го търсеше. Нужен й беше с всички свои мъжки качества и предимства в живота, със своите домогвания и притезания, със своето мъжко честолюбие и високомерие. А имаше между двамата и друга една връзка. Грозната и скрита в себе си Варвара беше по котешки страстна и по своему развратна. Тя не грешеше с други мъже, може би поради грозотата си, но още повече затова, че собственият й мъж засищаше нейната преголяма телесна жажда. Тъкмо той я засищаше такъв, какъвто беше — свой и достъпен, горещ и развратен, силен телесно и ненаситен като нея. Тя го очакваше нетърпеливо да се върне при нея, затваряше го в спалнята си дни наред, там го хранеше и го поеше по някакъв целесъобразен начин. Те се любеха пламенно през тия дни и нощи, грозната жена и порочният мъж; често избухваха в яростни разпри и дори се сбиваха, после пак се любеха и си слагаха взаимно в устата вкусни залъци, прегръщаха се до изтощение. Така, докато се пробуждаше отново скитнишкият нагон у Арона и той се измъкваше от прегръдките на грозната си жена, от нейната задушна спалня с някоя измама, но и с пълна торбичка пари. Раждаха им се деца през година, през две и те бяха втора яка връзка между тях. Арон не знаеше добре дори имената на децата си, но ги гледаше около себе си с весели очи — също както гледаше в Разметаница разшавалите се кученца на някоя от любимите си ловджийски кучки.
Върна се той и сега при жена си. Разказа й всичко за срещата в Скопие. Варвара го слушаше внимателно. Очите й светеха силно, засия цялото й лице, ала после тая светлина по лицето й започна да гасне, помръкна и погледът й. Арон млъкна, дълго мълча и тя, загледана пред себе си, присвила дебелите си вежди. Арон я гледаше учуден, че тя не се радваше, чудеше се и на продължителното й мълчание. Най-сетне Варвара сви малкото си юмруче, изсъска:
— Все той… Самуил… — И като се извърна към мъжа си, продължи със зли очи: — А вие слушате и тримата. Покорни… Няма да бъде, което е наумил той!
— Защо… защо…
— Ти какво си се ухилил… радваш се, че ще завладееш чак до Преслав и оттатък, а не ти ли идва на ума, че той ще отиде да седне преди тебе в Преслав, той…
Самуил! Ами ромеите? Да не мислите вие, че ще ви оставят както досега? Досега нямаше кой да ви попречи, кой да попречи на твоя Самуил. Цимисхий беше в Азия.
Цимисхий сега е мъртъв — е, да! Но войската му се завърна, знам аз всичко, и ще се намери друг някой да я поведе насам. Там са двамата истински императори Василий и Константин. Защо ме гледаш така? Не ти ли е ясно, или не ти харесва, което ти говоря?
Тя се загледа в очите му — ту в едното, ту в другото, като че ли наистина очакваше отговор, но не очакваше никакъв отговор от него, подръпна дрехата му и продължи:
— То е много добре за нас да отидем в Преслав. Откога още мислим, дошло е и сега може би време. Но ти добре помисли с кого ще отидеш: със Самуила ли, който иска да бъде по-горе от тебе, или с ромеите. Добре помисли, а пък аз вече знам с кого.
Не беше по нрава на Арона Мокри да мълчи толкова дълго и да слуша, но думите на жена му наистина го накараха да се сепне в своята прибързана радост. Той никога не бе имал доверие в никого, нито в Самуила, а защо тъй изеднаж повярва, че Самуил ще го остави да царува сам в Преслав? И после — ромеите, заместникът на Цимисхия! Невярната им мисъл изеднаж се обърна, изеднаж всичко се изясни по-иначе пред очите му.