— Аз ти казах за едното, още нищо не съм ти казал за другото. Как да не съм помислил за ромеите… нели се готвим да излезем срещу тях! Къде е Преслав, нели е в техни ръце?
Варвара всякога долавяше кривулиците на мислите му и не го изслуша докрай:
— Готвите се да излезете срещу тях; Цимисхий умрял, били там объркани, ама вие кои сте, докъде стига силата ви? Безумци! Ще ви смажат с един или два легиона. Ти слушай, слушай — подръпна го тя пак за дрехата. Ти намери сам пътя за Цариград…
И го загледа с широко отворени очи, големите черни очи на Арона започнаха да играят, по лицето му се разля лукава усмивка, сетне той кимна мълчаливо с едрата си глава. Насърчена, Варвара стана, сложи двете си ръце на рамената му, приближи лицето си до неговото:
— Ще изпратиш верни люде в Цариград. Да знаят там, че ти не си против тях, А ние тук…
Той също стана, свали ръцете й от рамената си и ги задържа, тръсна ги един път и още един път в своите ръце:
— Знам аз, знам. Знам какво е нужно.
Жена му го поведе към малката бани, която беше в съседство със спалнята й.
— Миришеш па кисело — продума тя с глух гляс, лицето й се покри с гъсти алени петна.
Още през първите по-топли дни, вече към самия край на зимата, Самуил изпрати в ромейската столица двама свои люде да видят с очите си какво ставаше там. Те престояха в Цариград до след Великден, а това не беше много време за такъв далечен път и Самуил Мокри ги посрещна с тия думи:
— Не се забавихте много в царския град.
— Нямаше и защо да се бавим — отвърна по-старият от тях. — Ще чуеш от нас, които бяхме там десет дни, ще чуеш това, което вече и знаеш. Ромеите са в смущение и безпътица. Властта държи още евнухът Василий. Той е омразен на всички, но няма кой да вземе властта от ръцете му, защото пък и всички са против всички. Събират се някои люде около двамата млади императори, но и те не са много. Не се знае кой ще излезе на първо място, сега там е пълно безредие. Войниците на Цимисхия скитат по улиците на Цариград, грабят и безчипетвуват всякак, гладни са и одърпани, няма кой да ги храни, няма и кой да ги спре в злодействата им. Всеки от първите люде пречи на другия да вземе в ръцете си войската и управлението.
Самуил слушаше мълчаливо и голяма радост грееше в очяте му. Ала накрая ето какво каза пак по-старият от неговите съгледвачи:
— Там, във Византион, намерихме и други двама наши български люде.
— Какви наши люде… — сви вежди Самуил Мокри и се досещаше, че пратеникът му не случайно заговори за тия двама българи в Цариград.
— Срещахме ги там не един път и не можеше да не се срещнем — продължи съгледвачът. — Където отивахме ние, там отиваха и те и ту ние преди тях, ту те преди нас. То се знае, ние не казахме защо бяхме в Цариград, не ни казаха и те. Може да бяха там за същото нещо, за което бяхме и ние, но кой ли ги е пратил? По говора им познах, че бяха от горните места.
Тогава заговори и вторият от съгледвачите, който беше по-млад и по-бърз във всяко нещо:
— Аз ще кажа, войводо, че тия двама наши човеци бяха там за противното на това, за което бяхме пие. Забелязах на няколко пъти, че там, където ние намирахме затворена врата, те намираха отворена врата. И бяха премного скрити, премного потайни, бягаха от нас и се криеха, доколкото им беше възможно.
— Кажи, човече, по-ясно какво мислиш.
— Да кажа, светли войводо. Ние бяхме там съгледвачи и надзъртахме навсякъде. А където надзъртахме, за да открием нещо тайно, виждахме често и тях двамата.
Те бяха с ромеите, видяхме ги един и два пъти да шушукат с ромеи глава до глава.
— Искаш да кажеш, че са били съгледвачи на ромеите? — попита Самуил нетърпеливо.
— Може да са били техни съгледвачи или пък някой ги е пратил оттук с добри намерения спрямо ромеите.
— И къде отидоха те най-после?
— Изчезнаха, загубиха се без следа.
— А бихте ли познали тия двама българи, ако ги видите отново?
— Ще ги познаем — отговориха двамата съгледвачи без колебание.
Самуил им направи знак да се отдалечат. Радостта му от добрите вести беше помрачена. Неговата подозрителност отново се съживи и започна да се върти остър свърдел направо в сърцето му. Зачука чук в мозъка му: Арон-Арон-Арон… Двамата съгледвачи не бяха му казали нищо определено, не бяха споменали никакво име. Името на Арона дойде само в мисълта му и с него всичко длуго по-нататък. Арон бе изпратил другите двама българи в Цариград; нели според говора им те са били от горните места! Най-сетне може и той да е изпратил свои съгледвачи в Цариград, но защо не спомена нищо, докато бяха заедно? Не, не. Арон няма защо да праща съгледвачи в Цариград, той и не би помислил за това. Той… Острият свърдел провъртя сърцето на Самуила от единия до другия му край. Да не мисли, да не мисли за най-лошото, за най-грозното, докато още не е видял нищо с очите си, докато не е узнал самата истина! Как сви гнездо в самото му сърце тая люта змия?… Може би ще бъде по-добре, ако отиде още един път в Средец … За предстоящата им обща работа. Идеха добри вести и отгоре, от Мизия; пребягваха люде насам постоянно и донасяха добри вести. Тамошният народ не можел, не искал да търпи повече властта на ромеите. Нека тръгва нататък Арон, дошло бе време да тръгват и тримата братя…