Давид Мокри все по-усърдно се отдаваше на своето отшелничество. Ден след ден той изоставяше управителската си работа и прекарваше все по-дълго време затворен в своята малка твърдина или отиваше да се моли по околните манастири и селски църкви, най-често в малкото манастирче в местността Хубавите дъбове, близу до пътя от Костур за двете Преспански езера. Последната негова грижа като управник на царството редом с тримата си братя беше грижата му около настаняването на патриарх Дамиян най-напред в Мъглен, където патриархът не хареса и не стоя дълго, и сетне във Воден. Най-трудно и най-късно се отдели Давид от Самуила, своя любим брат. И само пред него, най-младия, той се опитваше да разясни с думи своето поведение, като че ли само пред него дължеше някакво оправдание или пък това беше от преголяма обич. При една от последните им срещи той каза на Самуила:
— В земния живот всичко е с привидна стойност. Като се почне от царството, което е наше най-голямо притежание, и се стигне до собствената ни плът, всичко това има дотолкова истинска цена, доколкото може да ни послужи като изпитание. Ако ти понесеш смирено всяка телесни болка, ако се отречеш от всяка телесна наслада и от всички облаги, дори и от царския скиптър, пред тебе ще се отворят небесните врати и ще видиш бога. Между тия неща са всички степени на отречението и на блаженството, до което може да стигне човек, а също и всички степени на греха.
Самуил обичаше простата, ясна мисъл и така отговори на брата си — просто и ясно:
— Даден ни е животът, за да го живеем. В него ще покаже човек и силата си, и всичките си слабости. Горе аз очаквам справедлив съд. Аз и не се моля много, не ходя по църквите. Повече се трудя да бъда справедлив, за да намеря и за себе си справедлив съд. Няма да се отрека от нищо и най-малко ще се отрека от царството ни. Ами то е… живи люде, хиляди и хиляди.
Давид го изгледа през полузатворени клепки и сякаш едвам го виждаше и може би не чу думите му — дотолкова се бе отдалечил, изглежда, и от най-любимия си човек.
Той наистина вярваше, че молитвите му са негови разговори със самия бог. Цялото си време напоследък прекарваше в молитва — едва ще поспи няколко часа през нощта, едва ще намери време да хапне няколко залъка хляб, та бе се изтощил и едвам се държеше на дългите си нозе. Молеше се и докато беше на път, от един манастир на друг, от една църква до друга. Докато се молеше тъй денонощно и навсякъде, той дори и от бога криеше един свой копнеж: да види още приживе, още тук на земята, божия образ, да се яви бог пред телесните му очи или да му даде знак някакъв. Тоя негов скрит копнеж беше във всяка негова молитва, във всяка негова дума към бога. От тялото си и от всичко земно той наистина се бе отрекъл, но чакаше с копнеж заслужената си награда и я чакаше още тук, на земята.
В деня, в който умря, той отиде в обора сам да оседлае коня си, както правеше често напоследък. Старият слуга, когото бе оставил единствен от слугите си божем да се грижи за него, като не знаеше и тоя път нищо за намеренията му, дойде късно и го видя чак когато вече се отдалечаваше от външната врата на малката твърдина. Поклати бялата си глава старият човек и въздъхна — не знаеше с какво друго да помогне на своя господар, но като го проследи още някое време с тъжния си поглед, той позна, че Давид Мокри и тоя път се бе запътил към манастирчето при Хубавите дъбове. Чудеше се слугата и на това постоянство на господаря си, както и на целия му сегашен живот. От всичко се бе отказал той, от царска власт се бе отказал — нели всички преди го почитаха като същински цар, оставаше само царски венец да сложи на главата си и сам да се нарече цар. В това манастярче, недалеч от пътя за двете езера, живееха само двама иноци. Какво го привличаше там с такава сила?
Пътят извиваше доста дълго време край един планински поток, намалял и позатихнал сега през най-горещите и най-сухи дни на лятото, и Давид преминаваше с коня си ту на едната му страна, ту на другата, къде по някое разкривено дървено мостче, къде направо през бистрата вода. Край двата бряга на потока, по-близу или малко по-далеч, се издигаха голи, скалисти ридове. После пътят се отдели и навлезе в гъста дъбова гора, шумът на водата бързо заглъхна някъде назад. Давид навлезе в местността на хубавите вековни дъбове. Той вървя още някое време през гората, сетне пътят излезе на една широка тревиста поляна, все още сочна и зелена сред гората, а насреща се изправи също тъй тревиста височина. На много места по височината се виждаха по един или по няколко дъба, изправили могъщи дънери, разперили нашироко гранки. Пътят завиваше край самото подножие на височината и се губеше нататък в гъстата гора, но на същото това място се отделяше от него тясна пътека чак до върха на височината. И там на самия й връх, високо над цяло море от гъста, зелена шума, се виждаше малка църквица, току до нея се тъмнееше ниска, прихлупена хижа, сякаш приклекнала на колена пред божия дом. Това беше малкият манастир, към който се бе запътил не за пръв път Давид Мокри.