Така продължи до широко разтворената порта. Когато пред нея останаха само двайсетина от ромеите, тя започна сякаш сама да се затваря с двете си тежки поли. Между тия двайсетина бойци беше и началникът със златния шлем. Портата продължаваше да се затваря и отворът между двете й поли ставаше все по-тесен. Изчезна от малката група пред портата и златният шлем, пред самия й праг останаха само десетина души, а българите напираха да ги пометат и да влязат в крепостта. Когато пред прага на портата останаха само трима-четирима, големите й обковани с желязо поли се блъснаха една в друга и се затвориха плътно зад гърба им. Те бяха оставени вън и бяха избити до един от българите, които, като нямаше вече кого да секат и мушкат, заблъскаха с палиците и секирите си, с мечовете си, та и с голи юмруци здраво затворената порта.
Там, пред портата, беше и Самуил. Сега той беше без кон и стоеше между войниците си. Приличаше па дървар, който едва-що е отсякъл дебел дънер и потта още тече от тялото му. Отпуснал бе голия си меч към земята и по лъскавата стомана се стичаше кръв на едри капки. С бързо движение, като че ли се задушаваше, той посегна под брадата си и дръпна, откачи ремъка, на който се крепеше островърхият му шлем, дръпна шлема, свали го в ръката си, тръсна глава и по яката му шия, по рамената му се разпиля сплъстена, мокра, та още по-тъмна коса, от кулите край двете страни на затворената порта и от стените по-нататък започнаха да летят нагъсто стрели и къси копия, започнаха да падат и камъни.
— Оттеглете се — рече Самуил с хриплив глас и сам се отдръпна по-надалеко.
— Оттеглете се! — пое се командата му нататък по бойното поле.
Земята наоколо беше едва ли не цяла покрита с мъртви тела — едно до друго, едно върху друго, избити бяха със стотици ромеи и българи. До нозете на Самуила се превиваха ранени, които не можеха да се отдалечат от полесражението или пък не знаеха къде да отидат. През глухата врява на живите войници наоколо се дочуваха мъчителни стенания и предсмъртни хъркания, ту плач, ту викове за помощ и много често се повтаряше един и същ зов и на ромейски, и на български:
— Майко… Майко!
Самуил стъпваше в локви кръв. Той бе прибрал меча си и ходеше между мъртвите и ранените с шлема в ръка, Като да търсеше някого между тях или искаше да познае кои бяха българи и кои ромеи, той спираше поглед ту върху един, ту върху друг. Ходеха наоколо войници, ровеха между убитите ромеи за по-добро оръжие или за някаква плячка, други дигаха ранени свои другари и ги отнасяха на ръце или на копия отвъд реката.
Полегнал бе там сякаш за почивка някакъв ромейскн началник и гледаше българския вожд с трескави очи. Беше млад човек, тънък и строен, както се бе изпружил, подпрял гръб и русата си глава върху мъртвото тяло на друг ромейски воин. Високият му шлем се бе търкулнал настрана или може би сам го бе захвърлил, до него лежеше и мечът му. Пропълзяла бе изпод него кръв и не беше много, но се виждаше, познаваше се, че той нямаше да стане вече никога. Види се и той знаеше това — в очите му нямаше ни омраза, ни болка, а се бе набрала скръб. Спря се пред него Самуил и го попита на езика му:
— Кой беше днес началникът ви?
Раненият помълча, като че ли не го чу или пък събираше сили, после отговори тихо, шеппешком:
— Ни-никулица…
Лариса беше някакво далечно подобие на Константинопол. Всеки град във Византия се стремеше да прилича на столицата, но то беше според числеността на жителите и тяхната мощ. Солун приличаше па Цариград повече, а Лариса много по-малко. И Лариса имаше форум, хиподром за нейните седем или осем хиляди жители и като главен град на Тесалия, имаше и две-три улици, постлани с едри кръгли камъни, стотина къщи на по-заможни граждани, строени с гранит или бял мрамор, правителствен дом, двайсетина църкви и най-голямата от тях имаше златен кръст на купола си по подобие на цариградската „Света София“, която пък имаше цял купол от злато. Това беше най-много около форума, дето личаха остатъци и от времето на древна Елада — някой полуразрушен портик, някоя пощадена от вековете мраморна колона или статуя с очукан нос или счупена ръка, някоя амфора от печена глина, по чудо запазени мраморни стъпала, между които расте трева и които не водят никъде. Не много далеко от форума започваха криви и много тесни улици, които се провираха между гъсти редици мрачни бедняшки домове, ниски, градени с грубо одялани камъни и кал или с непечени тухли, с дърво, с малки прозорчета и прихлупени покриви от зеленикави плочи, с тесни дворчета; рядко се виждаше да се зеленее между две дворчета някой кипарис или разкривена пиния, а на няколко места уличките се разширяваха в малки площадчета, сред които обикновено се издигаше на два-три лакътя над земята оградата на кладенец с твърда, възгорчива вода. Градът имаше и водопровод, който снабдяваше с вода от доста голямо разстояние няколко обществени чешми пак около форума, едно голямо водохранилище, а също и домовете на най-богатите ларисчани.