Сега жителите на Лариса бяха тройно по-многочислени с войниците и с бежанците от другите градове и твърдини по Тесалия и Епир. Животът на това нараснало население между градските стени се превърна в жива мъка още след първите няколко седмици от обсадата. Храните по пазарищата и хранилищата се взеха и се пазеха за войската; заможните имаха скрита храна, но бедният народ се трупаше по цял ден на няколко определени места из града, блъскаше се и се биеше, за да получи по няколко шепи пшеница или булгур, или ръж, или просо и по няколко маслини. Още през първите дни след обсадата българите разрушиха водопровода извън градските стени и слугите на заможните ларисчани се трупаха и се блъскаха заедно с бедния народ пред вратите на водохранилището и около няколкото кладенци в бедняшките квартали, за да вземат по една или две стомни вмирисана вода. А колкото се наливаше там по глинените стомни и гърнета, толкова и се разливаше по земята в бъркотията около кладенците, дето разгневените и уплашени люде газеха по цели купчини късове от изпочупени стомни…
След първия опит да разбие обсадата и да прогони обсадителите новият стратег на Елада Никулица вече не повтори, макар и не по своя воля. Това, което стана пред северната порта, стана и пред всички други порти на града: ромеите бяха върнати назад и дадоха много жертви, при все че паднаха мнозина и от българите. Никулица не се отчая от първия си неуспех и започна да подготвя второ излизане от стените, но се възпротиви цялата градска управа, също и всички заможни граждани, които имаха глас, ръмжеше недоволен и целият град, та и войската. Всички тия люде се надяваха, че ще им дойде помощ отвън, от Солун, та чак и от Цариград — императорът нямало да ги изостави на варварите. В страха си те се надяваха и на това, че императорът няма да остави в ръцете на Самуила поне данъците, които бяха събрани в града за последние години от цялата тая област. Градската управа изпрати свои люде за Солун, та чак и за Цариград, да молят за по-бърза помощ, ала тия люде не се върнаха вече в Лариса — българите ги заловиха и избиха. Като упорствуваше Никулица и искаше със сила да прогони българите, започнаха да се надигат срещу него и такива гласове:
— Той е славянин и българин, та иска да ни хвърли в ръцете на своите!
Това се говореше между людете из града, но се намериха някои и от управниците, които му казаха в очите:
— Ти не жалиш войската на императора, защото си българин и си с българите в сърцето си.
— С тях съм по кръв — отговори стратегът на Елада, — но аз съм се клел да служа на императора и това е по-силно от мене.
В такива разпри и очаквания минаваше времето, по-тежко и по-тежко за обсадения град. Българският водител още не предприемаше нищо, за да вземе града със сила, и само затегна по-добре обсадата. Той не бързаше — стоеше там и чакаше. За малко време дойде неочаквана радост и нова надежда за ларисчани: завикаха един ден български глашатаи пред градските стени да излязат от града работници за полето, но само жени и по-стари мъже. Беше време да се прекопават и плевят някои от засажденията и посевите из полето около града и ларисчани повярваха, че ще се повтори същото както при първата обсада: ще обработват свободно полето и ще надхитрят българите да приберат поне част от жетвата, като й дойде време. Наизлезе много свят да работи по нивите и градините. Ала тоя път обсадените останаха излъгани: глашатаите на Самуила ги извикаха да копаят и плевят, но не ги извикаха да жънат.
Същото се повтори и на следващата година — втората, откакто бе обсаден градът: българите повикаха работници да орат, да сеят и копаят, и те наизлязоха с нови надежди, но не ги повикаха да жънат това, което бяха посели; българите ожънаха и обраха за себе си всичко, което се роди и узря по полето. До края на тая втора година ларисчани се чудеха как са още живи без достатъчно храна и без достатъчно вода, но все някак живееха; успяха с много мъки и по чудни някакви начини да излязат и от втората зима. Започна и продължи нататък третата година на обсадата. Самуил стоеше там и чакаше.