Не беше скрит за людете в твърдината на Никола Мокри животът в комитския дом. Каквото и да станеше в тоя усамотен дом на един от ридищата край западния бряг на Бялото езеро, на другия или на петия, или на десетия ден слугите в готварницата вече говореха за станалото, от ухо на ухо или пък в общи разговори; от готварницата тия разговори преминаваха в стражевата кула, между войниците, пък слизаха чак и в селището. Радой не одобряваше живота на своя господар. Радой беше спокоен, бавен във всяко нещо и много ленив, а господарят водеше неспокоен, тревожен живот и все бързаше за някъде, за нещо. Но Радой беше яко свързан с него, с негова сянка. Той беше негов пръв слуга, негов войник, негов пазител, но не беше само това. Още майката на Радоя беше прислужница на майката на Самуила и двете жени на времето родиха в една и съща година. Самуил и Радой бяха връстници, а Самуиловата майка Рипсимия бе кръстила момченцето на слугинята си и бе го нарекла за своето момче, което се бе родило три месеца, преди него. Скоро след това Рипсимия се разболя, та слугинята-родилка кърми и нейното дете доста време, докато здравето на господарката се върна, и така двете деца станаха млечни братя. Те станаха неразделни и в игрите си по-късно, останаха неразделни и до тоя час, а може би и до края на дните си. Радой и нямаше друг по-близък човек от млечния си брат. Още когато беше на дванайсет години, цялото му семейство измря от зла болест и той израсна в господарския дом. Радой не можеше и да помисли, че би живял разделен от господаря си. Те бяха родени в един и същ дом, сукали бяха от една и съща бозка, но Радой беше слуга на Самуила Мокри и слугата никога не забравяше своето място след господари си. Радой беше слуга и бедняк, беше ленив и често пъти много глупав, но беше млечен брат на господаря си и го знаеше като свой роден брат. Така, по сърце, Радой не одобряваше живота на своя господар и едва ли не във всичко беше против него с несдържания си език.
На един от завоите на пътя Самуил позабави ход и погледна за миг към родния си дом. Радой веднага улови и разбра погледа му, обърна се да погледне и той. И пак не се сдържа:
— Няма я. Няма я да ти махне с ръка от вратата или да те погледне от някой прозорец. Госпожа Рипсимия винаги изпращаше стария господар. Ще слезе долу, ще излезе и пред вратата…
— Що злословиш пак… — погледна го Самуил с крив поглед и забърза още повече.
— Нищо — подвикна след него Радой и продължи да мърмори под кьосавите си мустачки, които помръдваха провесени надолу и тънки като миши опашчици, помръдваше и рядката му брадица: — Ще излезе пред вратата старата господарка или барем от някой прозорец с поглед ще изпрати мъжа си…
Той също ускори ход, без да забележи това, като че ли Самуил го теглеше след себе си с невидимо въже.
Ниското облачно небе просветна от край до край, но и така остана, сякаш застина, сиво и еднообразно, с матов загаснал блясък; закъснялото февруарско слънце бе изгряло, но не можеше да пробие плътната маса на облаците. Езерото долу се тъмнееше мътносинкаво, хоризонтът насреща се губеше в далечината между потъмнелите води и легналото върху тях сумрачно небе. Нататък се носеше и вятърът, от запад към изток, долетял чак от Синьото море. Двамата подранили пътници скоро слязоха долу в малкото селище.
Тесните и криви улички бяха пусти, но по цялото село тревожно полайваха кучета. Ниските хижи с прихлупени едва ли не до земята покриви от прогнила шума или слама, от пресъхнали чимове или разкривени плочи бяха притиснати една до друга, с малки дворчета пред тях. И всичко беше тясно, малко, затиснато, като че ли за нищо не можеше да се намери достатъчно място. Рядко се виждаха мънички прозорчета — пробити в стената дупки, затъкнати и те — да не влиза в хижите студ и вятър. Дворчетата бяха празни, тук-там беше захвърлено и забравено някое счупено весло или пробит кош, или намаляла вече купчинка дръвца за огрев. Хижите тук, също и чуновете по езерото бяха господарски, а селяните ловяха риба на изполица с господаря.
Някъде из бедното рибарско село се чуваше жален, проточен писък, който ту заглъхваше, ту се надигаше още по-силен и по-горестен. Самуил Мокри се насочи нататък, следван от сърдитото мърморене на слугата си. Пред една от хижите се бе насъбрало може би цялото село — цяла тълпа мъже, жени, деца, мрачни, мълчаливи люде, облечени в разръфани, проскубани кожи. Като се приближи младият господар, селяните се задърпаха да му сторят път, мъжете и жените се запревиваха пред него доземи, децата го гледаха с диви очи през мръсни, разрошени коси, изпопадали по изпитите им лица, потъмнели от студ и от глад. Тясната, ниска вратичка на хижата беше отворена и оттам, от тъмнината вътре идеше отчаян женски писък.