— Какво става тук? — попита войводата и пристъпи нататък, без да дочака отговор.
— Децата й… Три — чуха се гласове. — Измрели са тая нощ. За една нощ и трите! Вампир ги издушил, господарю… Баща им летоска се удави в езерото. Може той да…
Самуил се приведе и влезе в хижата. Вътре беше мрачно, светлина проникваше само през отворената врата и от един малък отвор на покрива. Върху купчина дрипи в един от ъглите на хижата лежаха трите мъртви деца. Ничком на калния пръстен под лежеше майка им и пищеше, обезумяла от скръб. Самуил се огледа. В мрачната селска хижа не се виждаше нищо друго освен купчина студена пепел в огнището под тесния отвор на покрива. Децата бяха измрели от някаква болест, но преди това те бяха гладували. Младият воин се обърна и бързо излезе. Пресрещнаха го все същите уплашени лица, космати и нечисти, с гладни очи. Той попита:
— Къде е Михо Чеп, старейшината ви? Не го виждам…
— Тук съм, господарю.
От тълпата излезе дребен старец, и той дрипав и рошав като всички, превит на две, та кривеше врат, въртеше очи отдолу нагоре, да види господаря, а с ръцете, и двете извити назад, крепеше схванатия си кръст. Той продължи, без да го питат:
— Превих се, в земята потънах. От езерото, господарю, от водата. Кръстът ми…
— Заведи горе — прекъсна го Самуил, — заведи всички, които са останали без храна. Да получат по кутел зърно на глава.
Колкото беше превит Михо Чеп, старейшината, опита да се превие още повече, простена плачливо:
— Дълга беше зимата, господарю. Ето още не си отива…
Зашумя, запревива се тълпата наоколо, всеки да се поклони пред нозете на господаря:
— Бъди жив… Останахме без хляб… Езерото се затвори… Бъди жив…
Писъците на осиротялата майка не преставаха. Самуил Мокри махна с ръка, да му сторят път, и бързо се отдалечи накъм езерото. След него се дочуваше сърдитото мрънкане на Радоя:
— Те сега всички ще се помъкнат нагоре. До един. Ще пискат, ще искат. И който има, и който няма. Не се насищат те лесно, като има кой да им дава…
Спряха се на брега на езерото. Радой виждаше, че господарят му мислеше да пътуват по езерото. И той пак започна, но ясно тоя път — да го чуе добре Самуил:
— Какво сега… по во-водата ли по това време! Не виждаш ли как се буни езерото? И още повече ще се разбуни. Като си решил, тръгвай по суша. Не са се свършили конете и по твърдо ще вървиш…
По брега нямаше жива душа. Самуил посочи с глава най-близката хижа:
— Иди виж там.
Пътят по езерото до града беше по-къс и той още през нощта бе решил да мине по водата. Езерото беше неспокойно, ала Самуил Мокри нито помисли да промени решението си. Радой остави на земята торбата с парите и неохотно се отправи към близката хижа с бавната си, повлечена походка и дълго се чуваше нататък надебелелият му глас:
— Никой не идва тука, да ни превози… сега всички горе… за лапане. Безбо-божници…
В плиткото край брега бяха забити редица дебели колове. Тук беше пристанището на селото и на господарската крепост. Празно беше и малкото пристанище — над водата се люлееха само два чуна, на горния край на редицата колове; всички други чунове бяха заминали предния ден за Охрид с градските люде, които бяха дошли за погребението на комит Никола. Самуил се приближи нататък, за да види по-отблизу останалите два чуна. Те бяха може би най-малките и най-лошите чунове на пристанището. Люлееха се равномерно на веригите си, но водата тук изглеждаше по-спокойна; само час по час се плисваше изневиделица вълна, разливаше се нашироко и пак се отдръпваше, оставяйки по пясъка мократа си следа. И тук, отблизу, водата изглеждаше тъмносинкава, но се виждаше как се бяха размътили дълбините й. Вятърът препускаше по привидно спокойната водна шир и само тук-там се надигаше срещу него бяла грива, но дълбините на езерото бяха разбунени. Самуил забеляза, че на един от чуковете можеше да се сложи къса мачта с платно — на дъното му лежеше самата мачта, извадена от мястото й и захвърлена там. По езерото слагаха платна само някои от рибарите, когато духаха попътни ветрове. И дъното на тоя чун беше по-друго. „О, добре, това е добре… — зарадва се младият човек. — С платното ще стигнем още по-бързо…“
Радой вече водеше неколцина от рибарите — отдалеко се дочуваха гласовете им. Те вървяха трима след слугата, с бавната походка на люде, които прекарваха повече от времето си по водата, вятърът развяваше краищата на парцаливите им връхни дрехи. Като се изправиха срещу болярина, те и тримата свалиха калпаци. Самуил махна с ръка:
— Сложете си калпаците. Духа. — И веднага попита: — Кой кара тоя чун, с ветрилото?