Най-старият от селяните, около петдесетгодишен човек, посочи с калпака в ръката си най-младия от тях:
— Ние, ето с моя син.
Той понечи да сложи клобуреца, както бе казал властелът, но като че ли се сепна от друга някаква мисъл и дръпна ръката си, после току натисна до уши оръфаната кожена капа. Синът му беше около двайсетгодишен момък, с широко, едва-що обраснало лице, виждаше се разголеният му врат като стебло на младо дърво; той се усмихваше глупаво срещу господаря и като не знаеше къде да дене необикновено дългите си ръце, току бръкна в пазвата да се почеше. Войводата се загледа в него:
— Можеш ли да караш с платно?
Момъкът показа едри, жълти зъби:
— Мога…
Бащата пристъпи плахо и пак посегна към калпака и смущението си:
— Твоя воля, господарю, но къде по това време във водата… И за тебе не бива. Виж как се дипли отгоре, а долу, в дълбокото, ври и може да се дигне горе. Ние си я знаем, макар да изглежда такава укротена. Ето и вятърът от час на час по-силен… От морето чак духа и няма да спре цял ден и цяла нощ. Ето ти път по брега, господарю — посочи той с ръка и ръката му трепереше.
Самуил Мокри го гледаше мълчаливо, премести поглед върху сина му, после и върху третия от рибарите, на средна пора човек, който гледаше мрачно изпод вежди. Те се противяха на властела, не искаха да изложат на опасност жалкия си живот, само най-младият се хилеше насреща и повече от младежка глупост.
— Защо се боите толкова — рече Самуил. — Нели с тая вода живеете.
— Не, не се боим — сложи най-старият ръка на гъдите си. — Но днеска… докато е такава водата… Има такива дни… — Той протегна врат и продължи със сподавен глас, негли се боеше да не го чуе някой: — Събрали са се долу, на дъното, всички бесове. Помилуй, боже… — и той започна бързо-бързо да се кръсти в уплахата си, че бе споменал злите водни бесове.
Самуил се извърна от него.
— А ти? — посочи той с глава сина му. — Влизай в чуна да ни откараш до Охрид. Тъкмо има попътен вятър.
— Аха… Да ви откарам — ухили се още по-широко младият момък и обърса носа си с опакото на ръката.
Но той изеднаж се обърна към баща си, изчезна и усмивката от лицето му; чакаше да се намеси баща му, но се чу гласът на Радоя:
— Те добре ти казват, господарю. Нели са все по водата… Защо ние сега ще теглим сатаната за о-опашката… Ето с коне, ще стигнем как да е до Охрид. Не ми се гази вода по това време, като се преобърне чунът.
Размърдаха се и тримата рибари, нададоха гласове:
— Ами, ами… Не се кара чун по това време…
Самуил ги прекъсна:
— С чуна, като е с платно при тоя вятър, ще стигнем много по-скоро. Ще стигнем и по-лесно с това ветрило.
— Ще стигнем ние на дъното при водните бе-бесове — проточи устн и Радой нажален.
— Слагай платното! — махна с ръка Самуил на младия рибар и се обърна към другите двама селяци: — А вие не сте ми нужни със страховете си. Ние ще помагаме на тоя юнак.
Момъкът се поогледа и току скочи в чуна с мачтата. Съблече късия си кожух, преметна го на едната страна па чуна и дигна от дъното захвърлената мачта. Тя беше не много дълга, четвъртита греда, младият рибар я взе под мишница и я насочи към една дупка на леко вдлъбнатото дъно, нарочно направена за мачтата с четири здраво заковани къси греди. Той я затъкна там и мачтата се изправи на пет-шест педи над главата му. Момъкът я опита с две ръце — своеобразната мачта стоеше здраво. Усмивката отново се върна на лицето му. Той викна на баща си:
— Върви да донесеш платното.
Бащата се обърна послушно, ала само от голям страх пред господаря, и се отправи към колибите; другият рибар мълчаливо наблюдаваше работата на младия човек и чуна, мушнал ръце в пояса си.
Старият рибар се върна с платното и с три весла на рамо, а в другата си ръка държеше торба с хляб — нели синът тръгваше на път. Той подаде на сина си торбата, подаде му и платното, и веслата също. После скочи и той в чуна, скочи след него и другият рибар. Тримата мъже бързо подредиха чуна за път. Опънаха платното на две по-тънки гредички на горния и на долния му край, вързаха ги здраво на мачтата. Вятърът веднага изду неголямото четвъртито платно, грубо изтъкано от яки конопени нишки и цяло пропито с восък и лой. Рибарите сложиха едно от веслата на мястото му, на предната висока част на чуна, а друго окачиха отдире за кормило. Третото весло остана на дъното, за втори веслар, когато има нужда от втори веслар. Всичко беше готово. Двамата по-стари рибари скочиха пак на брега и задърпаха веригата на чуна, приближиха го до самия бряг, а с това подканяха господаря да се качи. Самуил прихвана наметката си и скочи в полюляващия се чун; прекръсти се и скочи след него, сякаш със затворени очи, и Радой, стиснал и ръка тежката кожена торба. Войводата седна при веслото-кормило, седна срещу него на една напречна дъска и слугата му. Рибарите на брега отвързаха веригата и я хвърлиха в чуна, бутнаха освободения чун по водата. Младият рибар бе седнал вече при веслото на високата предна част и току го размаха от дясната му страна. Вятърът веднага понесе лодката. На брега останаха само двамата по-стари рибари, мушнали ръце в поясите си. Недалеко зад тях се виждаха хижите на селището, развяваният от вятъра пушък, който се точеше от ниските кумини над прихлупените покриви.