Чунът се носеше бързо по водата, издул корубите си от двете страни. При всеки пристъп на вятъра платното му се опъваше с остър плюсък и се дърпаше на двете гредички, сякаш да се откъсне; ниската четвъртита мачта се поклащаше застрашително и поскърцваше, та Радой все поглеждаше през рамо към нея. Той дълго мълча, види се, немирният му език се бе сковал от страх; седеше неподвижен, уловил здраво с две ръце дъската под себе си, а с нозете натискаше дъното на чуна. Младият рибар размахваше равномерно веслото и ту се вдаваше напред, ту се дръпваше назад, опънал и двете си ръце; той все се усмихваше и като че ли се подсмиваше на страха на слугата. До самия заден край на чуна седеше Самуил Мокри, подпрял ръце върху дръжката на меча си; той също мълчеше със стиснати устни и с бледо, затворено лице, загледан някъде напред. Веслото-кормило зад него беше оставено свободно — нямаше нужда от кормило. Вятърът надуваше платното право срещу брега на изток, където бяха хълмовете на Охрид; градът не се виждаше в мъглявата далечина, но посоката на чуна беше правилна. Рибарят гребеше непрестанно и слагаше веслото надълбоко, ала то много често едва загребваше вода или дори замахваше във въздуха. Водата под него ту хлътваше ниско, ту се издигаше, разиграна на широки блокове, които бързо се разместваха, вливаха се и се преливаха един в друг; люлееше се на широки, ниски вълни цялата водна шир наоколо, мътна, едва-едва синкава, без блясък, само от време на време ще прошумоли някъде около чуна бяло валмо пяна, която бързо ще изчезне. Чунът се поклащаше на всички страни, водните маси го понасяха за миг ту на една, ту на друга страна и понякога изглеждаше, че се полюшва на едно и също място, но непрестанно налитащият вятър бързо го дръпваше напред, а когато дебелото конопено платно увисваше за няколко мига на ниската мачта, виждаше се как и веслото тласкаше напред лодката, макар и бавно, неравномерно.
Мина доста време, тримата пътници се отдалечиха от брега и езерото се разтвори около тях като огромно корито, препълнено с веда. Околните планини и високи брегове се тъмнееха надалеко, забулени от рядка сивкава мъгла, а сякаш не много високо над водата се разстилаше все същото еднообразно сиво небе. По водата не се виждаше никаква следа от живот, не се виждаше да прелети и птица под ниския свод на небето. Чуваше се само воят на вятъра, ту остър и писклив, ту затихнал и далечен, и през него — глухият еднообразен стон на водата, който идеше някъде от дълбините й. Поуспокои се сърцето на Радоя в това еднообразие. По едно време той се извърна към рибаря, все пак предпазливо и без да изпуска дъската под себе си, подсмръкна и каза с подмилкващ се глас:
— Аз не се бо-боя, да речеш, от водата, ами не я обичам. — Той хвърли поглед към господаря си, защото искаше тъкмо той да го чуе, и пречупи глас още по-високо: — Не ща, братче, да лежа мокър на дъното чак до втрото пришествие. — Младият селяк се усмихна още по широко, показаха се пак едрите му жълти зъби, Радой дружески го попита: — Ти как се казваш?
— Аз ли? Казвам се Радой. Радой Гавра.
Слугата подскочи и цял се обърна срещу другия Радой с отпусната долна челюст и ококорени очи:
— Ти… Радой! Да не имаш грешка… Аз Радой, пък и ти Ра-Радой!
— Не мърдай, ще обърнеш чуна — подзе шегата му другият Радой.
Слугата се огледа уплашен. Нямаше нищо — вятърът продължаваше да тегли чуна напред, рибарят спокойно размахваше веслото…
Самотният чун беше вече някъде към средата на езерото. Слугата забеляза, че платното по-рядко се отпущаше и все по-продължително се издуваше, а това ведно с пронизващия вой на вятъра, който се надигаше до остър, непоносим писък. Радой потреперваше от студ, но и от един нов пристъп на страх. Вятърът се засилваше. Сбугата въртеше тревожно очи ту вляво, ту вдясно — широките гърбове на тъмните мътни вълни се надигаха все по-високо, все по-често кипваше наоколо бяла пяна. Тъмнеещите стръмнини надире изоставаха все повече и чезнеха в мъглите, а напред и вдясно се разкриваха Петринската планина и Галичица.