— От студа, господарю. Само по една чаша. От студа…
Притворената врата скръцна, влезе млад прислужник с шарена стомничка в ръце, със светнали, засмени очи, плувнали във влага. Главният писар, а и други двама от писарите искаха да го върнат със закъснели движения и знаци, но Самуил бе видял всичко. Той посочи стомничката в ръцете на прислужника:
— Втора стомна с ракия, нели?
Младият момък цял се ухили от пиянска радост:
— Третата, господарю.
— Пияници — рече Самуил. — Скоро всички по стаите си!
Те изчезнаха за няколко мига, отнесоха и масата с чашите, с туршията. В стаята остана само главният писар. От пиянска дързост или в някакво отчаяние, сега той пръв заговори и в гърлото му клокочеха сълзи:
— От безделие, млади гссподарю, и от голяма наша немотия и бедност. Откакто заболя старият господар комит Никола Мокри, царство му небесно, а и много време преди това, тук рядко да влезе човек. — Самуил слушаше внимателно и писарят продължи със закрепнал глас: — От по-долните тук никой не идва по своя воля, силом трябва да го докараш, като стане нужда, а от болярите също никой не е стъпил, откакто комит Никола… нели той ги събира на съвет и за управата, но като го няма вече… Ние тук сами, аз държа людете си, но от есента още никаква плата не сме получавали.
— Как живеете без плата толкова време?
— Един господ знае.
— А ракия откъде вземате?
— Ракията… — поколеба се главният писар и продължи: — Той… прислужникът я донася отнякъде.
— Да… Където и да влезе той, прислужникът от управлението, никой няма да го върне, никой няма да посмее да го върне, в която и да е кръчма, в който и да е дом.
— Тъй е, господарю — приподигна рамера писарят. — Защо да крия. Ние как иначе ще поминуваме, щом…
— Да — прекъсна го Самуил и пак продължи вместо него: — Как иначе ще живеете без плата. Нели? Трябва ли ви ракия, ще пратите прислужника в някоя кръчма или в някой дом. Трябва ли ви туршия или каквато и да е друга храна, за вас и за домочадията ви, трябва ли ви облекло или обувки, или дърва за огрев, ще пратите прислужника или някого от стражите или сами ще отидете, където е нужно, и никой няма да откаже, кой ще посмее да откаже за людете от управлението. Ако някой откаже, ще му изпратите два-трима стражи да го довлекат тук…
— Те и стражите вече не се свъртат тук — побърза главният писар и се опита да отклони разговора: — Само негова милост твоят брат комитопул и войвода Мойсей Мокри нощува горе…
Самуил гледаше мрачно писаря, но не го виждаше, после излезе от стаята. В преддверието и сега нямаше никого — всички се спотайваха по стаите, скрил се бе някъде и прислужникът. Самуил излезе в двора; някъде отвъд стените на твърдината глухо се дочуваха виковете на упражняващите се войници. Той мина край дългата стена на управлението — на другия край беше вратата за горния кат. Бутна тежката дъбова врата и се изкачи по тясна каменна стълба. Тук беше градският дом на охридския комит.
Към вътрешността на жилището се влизаше също през едно преддверие; от него се отиваше и към готварницата, дето имаше и помещение за прислугата. Тук, на втория кат, разпределението беше по-друго: имаше три по-малки стаи и една приемна зала с преголямо огнище; не много високият таван на залата беше подпрян с шест каменни, грубо издялани колони. Щом влезе Самуил Мокри в преддверието, откъм готварницата се показа дребна и вече зряла жена, но пъргава, бодра, с мургаво лице и хубави, живи очи. Войводата се посепна от тая неизбежна среща, за която бе забравил: това беше Калипсо, която Мойсей Мокри бе прибрал преди три-четири години като прислужница, но тя бе успяла да влезе под кожата му. Самуил не я обичаше и не одобряваше тая нередна връзка на по-стария си брат. Калипсо стоеше пред него и любезно му се усмихваше, черните й очи искряха:
— Поклон и привет, светли господарю! Радвам се, че те виждам. — Тясното й лице отеднаж се забули в лека сянка, черните вежди скръбно се пречупиха, тя продължи с отмалял глас: — Много скърбя за стария господар, твоя баща… Бог да го прости.
Гъркинята може би наистина се радваше, че го вижда, но навярно никак не скърбеше за стария комит. Тя беше винаги усмихната и блясъкът на белите й здрави зъби озаряваше сякаш цялото й лице, умееше и да говори хубави думи с приятния си глас.
— Ще остана тук за някое време — рече сдържано Самуил Мокри.
— Ще ти приготвя най-хубавата стая, млади господарю — продължаваше да любезничи Калипсо. — Щом се наобядвате, ще можеш да си починеш. Сготвила съм вече обеда.
Самуил си спомни, че Калипсо се славеше като добра готвачка; бяха я довели еднаж в бащиния му дом оттатък езерото да приготви някои ястия за един голям пир, който устройваше баща му. Тогава старият комит се опита да я отмъкне в стаята си, та Мойсей я наби безмилстно и веднага я върна в Охрид. Погнусен от тоя спомен, Самуил се повърна и се спусна по стълбата надолу.