— Той ей сега ще си дойде, негова милост — сподири го примамващият глас на гъркинята.
В двора го пресрещна Радой:
— Ами време е за обед, го-господарю. Я къде е слънцето… — Самуил му подаде кожената торба с парите и мина край него. Радой го последва и като видя накъде се насочва, продължи умолително: — Те още воюват и кой знае докога. Превземат стената, но аз умирам за един залък…
Оттатък все още се чуваха прегракнали гласове. Когато Самуил и Радой излязоха от крепостта през другата врата, войниците на Мойсея вече нападаха самата крепостна стена. Водеше ги пак Мойсей Мокри с изтеглен меч. Самуил се спря да погледа, зад него — и Радой. Слугата пак не изтрая:
— Ду-душица не е останала в тях. Претрепали са се да тичат чак отдолу…
Всичко това се виждаше отдалеко, долавяше се и в задавените викове на войниците. Самуил следеше навъсен безполезните им усилия. Мойсей не ги жалеше, но не жалеше и себе си. Малко по-късно той се приближи към брата си. В едната ръка държеше тежкия си шлем, а в другата — дълга тясна кърпа, с която бършеше потното си чело; дългият му меч, отпуснат от сребърната закопчалка, се влачеше по земята. Спря се срещу Самуила разкрачен, по лицето му не се виждаше нито изненада, нито любопитство, той чакаше да заговори пръв по-малкият брат. Самуил каза:
— Не виждам тук целия ти полк…
— Разбягаха се — отвърна троснато Мойсей. — Останаха само тия. Петдесет и двама. Има още двадесет и двама на стража из града. И началници още девет души. Това остана от целия полк. Осемдесет и трима.
— Защо тъй? — попита Самуил и като почака един миг, сам си отговори: — Ти ги държиш прекалено строго.
Мойсей захапа алената си долна устна — не идваха бързо думите му, после отеднаж избухна, по лицето на Самуила пръснаха капчици слюнка:
— Войникът е войник! Той трябва всичко да издържи. И насън да държи меча в ръката си. Бягат. Храната не им стигала. По-голяма плата искат. Ще ги избеся! При богомилите бягат. По горите.
Двамата братя се качиха в комитското жилище на втория кат и влязоха в готварницата. Посрещна ги Калипсо. Тя се боеше от близките на Мойсей и най-вече от най-младия му брат. Разтича се да им сложи обеда, виждаше се, че се бе поприбрала, намазала се бе с белило и червило, въртеше очи и глезено кривеше устни.
Щом се нахраниха, Самуил пожела да влязат в някоя от стаите. Калипсо побърза да им запали огън.
Огънят се разгаряше бавно, а в тази стая отдавна не беше палено. Самуил притегли едно столче до самото огнище, седна и протегна ръце към белия чад, към съскащите синкави пламъци. Мойсей все току назърташе ту през едно, ту през друго от прозорчетата на стаята — следеше какво правят войниците му оттатък и кога ще излязат пак на учение.
Самуил като че ли едва сега виждаше отблизу живота на Мойсея и него самия. По-старият брат беше храбър войник, предаден на военното си поприще, беше едър, силен, красив мъж. В него се таеше и буен гняв, а разумът му беше по-слаб от едрото тяло, от гневливото му сърце и не можеше да обуздава, да спира ни опасния му гняв, ни ръката му. По-старият брат бе забъркал някак целия си живот. Изпуснал бе и полка си. Живееше бедно — баща му, старият комит, беше голям скъперник спрямо него. Дребно беше и бедно всяко нещо в живота му. Ето и тая жена… Самуил го обичаше и го жалеше, но сега реши, че Мойсей нямаше други предимства пред него освен старшинството по рождение, което бе дошло само по себе, по божия воля. Самуил никога и с нищо няма да обиди по-стария си брат, но той, по-старият, трябва да върви след него.
Мойсей пристъпи към огнището и взе да побутва главните с дългия ръжен. Няколко прегорели главни рухнаха, рухнаха след тях и други, дигна се цял облак от пушък и искри, та широкото огнище не можеше да го поеме. Мойсей ядно захвърли ръжена.
— Ти бързаш — каза по-младият брат и се настани по-удобно на столчето, сложи ръце на колената си. Той продължи: — Кажи да разпуснат за днес войниците или остави ги там сами да се занимават. Искам да останеш с мене, маме ние с тебе важен и много важен разговор.
Мойсей се загледа в него, сви вежди, лицето му придоби съсредоточен израз — бавно, постепепнно, както бяха бавни и мислите му.
— Ще ида да ги разпусна до утре — каза сговорчиво той и излезе.
Когато не след дълго Мойсей се върна и седна срещу брата си край огнището, Самуил продължи:
— Войникът, брате Мойсее, е също като нас. Човек. Ти го караш цял ден да се блъска, а той и не знае защо се блъска. Той трябва да знае защо се труди и мъчи. Така е с всеки човек. Ти държиш войниците си и гладни, лошо облечени. Затова бягат. И всички ще се разбягат.