— От нас ли ще криете?
— Няма да крием — отговори бързо, с разтреперани устни вторият помощник и продължи: — То е царска тайна, господарю, но от вас ли ще я пазим… В ковчезите имаме четиридесет и две либри злато и сребро. Така е записано по книгите. А хранилищата… и за тях всичко е записано по книгите.
— В ковчезите ли е цялата тая сума?
— Това не знам, господарю.
— Кога сте пращали за последен път пари или стоки в Преслав?
— Отдавна не сме пращали в Преслав ни пари, ни… Тия пари отдавна се пазят тук. То пише по книгите — побърза да добави вторият помощник. — Старият господар, баща ти, царство му небесно, не даваше да се праща в Преслав, а те оттам все искат. Старият господар…
Самуил го прекъсна:
— Дай тук всички книги. Покажи.
Вторият помощник се разбърза, извади от разни дупки и ниши в дебелите стени цял куп свитъци от пергамент. Тъкмо слагаше той последните няколко свитъка върху ниската масичка, и откъм вратата се чу дрезгав глас:
— Какво става тук?
Беше главният побирчия. Самуил Мокри се извърна към него и мълчаливо посочи с ръка постоянното му място в горния ъгъл на стаята. Побирчията мина с бавни, несигурни стъпки през цялата стая и застана в ъгъла си. Той беше нисък, около петдесетгодишсн мъж, с голяма кръгла глава, та калпакът му от вече проскубана лисича кожа стоеше несигурно и смешно на самия й връх; беше шишкав, закръглен, с къси ръце, с мургаво, широко лице, с големи, кръгли очи, които просветваха в сянка под дебелите му черни вежди. Той бе побледнял и мургавината не можеше да скрие промяната по лицето му, а повече я издаваше, но иначе побирчията се държеше спокойно. Той чакаше и Самуил каза:
— Нужно ни е да знаем какви суми има в ковчезите на съкровищницата и какви стоки се пазят по хранилищата от царските данъци.
— Това… — започна главният побирчия и тихо се изкашля, за да оправи прегракналия си глас. — Това е царска тайна. Аз мога да я открия само на тоя, който стои по-горе от мене.
Самуил рече:
— Царят умря, умря и комит Никола. Сега тук, в Охрид, над всички стоим ние, синовете на комит Никола Мокри.
— Когато един цар умре, на негово място идва друг, господарю. Когато един комит умре, на негово място друг комит ще дойде.
Самуил го погледа един миг, смръщи вежди:
— Избери: ще бъдеш ли и занапред главен побирчия или да кажа да те пуснат в езерото с камък на шията.
Лицето на побирчията побледня още повече, но той не се колеба дълго:
— На твоя отговорност, господарю. Аз не мога да се боря против твоята сила. В ковчезите на съкровищницата има тридесет и две либри златни и сребърни пари. За хранилищата всичко е записано по книгите.
— Имаш грешка, главни побирчио. Според книгите в ковчезите има повече пари.
Главният побирчия погледна с големите си очи единия, после другия си помощник и пак се обърна към Самуила:
— Аз знам по-добре от книгите какво има в ковчезите и по хранилищата, господарю. Нели се дава за войската, нели се дават и плати. Последните пари, които изпратихме по повеля на комит Никола Мокри, царство му небесно, в Преслав, не са записани в книгите на управлението.
— Кога беше то? — попита тихо Самуил.
— Преди пет месеца.
— А защо не са записани тия пари в книгите?
— Така нареди комит Никола Мокри, царство му небесно.
— Ти лъжеш, главен побирчио. Искаш да се скриеш зад мълчанието на мъртвия. Но ние не сме дошли сега, за да те съдим. Сега искаме от тебе да ни предадеш каквото има в ковчезите до последната парица. Да кажеш какво има и по царските хранилища. Сега над твоята глава няма по-големи заповедници от нас и ти сам премисли какво трябва да сториш. Но ние нямаме много време да те чакаме.
Не се колеба много и сега главният побирчия, поклони се и рече с примирителен, покорен глас:
— Нека бъде твоята воля, войводо. И бог вижда, и людете тук виждат, аз не мога да ти се противя. Ще ти предам всичко, до последната парица. До последната капка, до последното зърно и влакно.
Докато се стъмни тоя ден, Самуил Мокри взе целия град и цялата охридска крепост в ръцете си. Това не беше трудно, щом като Самуил заедно с брата си държеше войската, колкото и малка да беше тя. Той избягваше да заплашва и да предизвиква, но всеки трябваше да види и да признае, че сега, когато старият комит бе умрял, той и братята му излизаха пред всички. Митрополит Висарион, който се бе върнал от манастира на приснопаметния отец Наум, където се бе отбил на връщане след погребението на комит Никола, изказа желание да отслужи на другия ден, неделя, панихида за починалия комит и молебен за достойните му синове. Самуил схвана угодническата мисъл на митрополита, но и сам помисли, че така ще се обяви пред всички в охридската съборна църква първенството на четиримата братя, та даде съгласието си и помоли панихидата и молебенът да бъдат най-тържествени.