— Ами да бяхме седнали. Домакинът няма да дойде скоро; той сега е в банята си, знам аз.
Крагуй, след него и хилядникът седнаха на трапезата и започнаха да ядат; войводата Крагуй дъвчеше на двете си страни и току обърса устата си с опакото на ръката. Срещу тях се настани и Чурило, мълчалив и мрачин; за града той никога не беше се грижил, но ядеше и пиеше добре. Седна на трапезата и Самуил, посегна към хляба, отчупи залък. Посегна да се храни и Мойсей. Влезе и друг слуга, дигнал в двете си ръце остродънна стомна с вино, чу се шуртенето на виното в големите сребърни чаши. Крагуй едвам дочака да напълнят чашата му и я дигна към устата си. Самуил дъвчеше бавно, сякаш не можеше да глътне залъка си. Когато Крагуй посегна към втора чаша, Самуил каза:
— Войводо… Остави за малко чашата.
Крагуй дигна към него учудени очи. Самуил продължи:
— Искам да ме чуеш, Крагуй. Ние мислим само за ядене и за пиене. Царят умря и никой не иска да знае какво става там горе. Ние тук само за ядене и пиене мислим, ако ще потоп да ни удави. Ти си войвода, Крагуй, и бъди войвода. Бъди войвода, а не пияница и чревоугодник.
— Не съм аз пияница! — викна Крагуй и току перна с опакото на ръката чашата си, която се търкулна по трапезата, иззвънтя на пода.
В същия миг в стаята влезе Арон. Той се престори, че нищо не забеляза, и рече:
— Ето ме и мене. Бъдете като у дома си.
Той бе изтрезнял съвсем и, види се, бе решил нещо — беше необикновено любезен и приветлив. Облечен беше в бяла ромейска тога с широка червена ивица по краищата, гологлав, с още влажна коса от благоуханните масла, с които бяха го измазали слугите му след току-що взетата баня; обут беше в топли плъстени сандали от избелена вълна с широки сребърни връзки. Самуил присви още повече тъмните си вежди, а Мойсей гледаше Арона с едвам сдържано гневно презрение. Арон не промени приветливия израз на лицето си и седна на трапезата. Слугите застанаха от двете му страни, той махна с ръка:
— Донесете още ядене и вино от най-хубавото. Бързо!
— Яденето и виното стигат — рече Самуил.
— Не, не стигат — поклати живо глава Арон. — От кога не съм гощавал аз братчетата си в своя дом! Дайте ядене, напълнете чашите, хвърлете още дърва в огнището!
Откъм другия край на трапезата се чу изтънелият, задавен глас на Мойсея:
— Какво си се облякъл като ромеец… Не мога да те гледам!
— Ромеите знаят да живеят по-добре от нас, по-стари ми брате — кимна любезно Арон. — Ние сме си диви.
— Яденето и пиенето стигат — повтори Самуил, а и престана да яде, след като бе изял десетина залъка и няколко късчета печено месо. — Ние не сме се събрали да пируваме.
Някъде откъм вътрешността на къщата се чуха тихи звуци на няколко струнни свирала, понесоха се след тях преливащите се и повтарящи се сподавени извивки на две или три гусли, задумка меко, глухо малък глинен тъпан, който се бие с краищата на пръстите. Шестимата мъже на трапезата се умълчаха. Арон незабелязано направи знак на един от слугите, който изтича с бързи, тихи стъпки и отвори широко вратата към преддверието. Нахлуха оттам по-ясно звуците на свиралата, глухите въздишки на малкия тъпан и неочаквано навлязоха през широко разтворената врата четири танчарки с разплетени коси, голи, едва-едва позакрити с прозрачни розови и жълти була. Те се подредиха бързо в редица на празното място между трапезата и вратата и още докато се подреждаха, всяко тяхно движение влизаше в бавния ритъм па свирнята отвън, докато подкачиха и с нозе, и с ръце, и с цялото си тяло плавен танец — някаква широка плетеница от гъвкави, меки, повтарящи се движения. Час по час те заставаха на едно място, чупеха ритмично кръст, поклащаха бедра и сякаш галеха с длани гърдите и хълбоците си отгоре надолу, без да ги докосват. Арон шареше с очи по лицата на гостите си, но по-често спираше тържествуващ поглед върху възбледото лице на най-младия си брат. Приведе се, побутна го с ръка:
— Погледни, погледни каква хубост! Не си калугер, но и калугерите не бягат от такива сладки неща.
Самуил гледа дълго танчарките, после рече тихо:
— Е стига. Кажи им да си вървят.