Съживиха се изеднаж охридските тържища. Това беше начало и всичко започваше отначало. А върху младите плещи на Самуила Мокри се трупаха грижа след грижа. Съживиха се тържищата и работилниците на Охрид, но купците искаха от Самуила все повече стоки, а към края на седмицата художниците поискаха плата преди да предадат по складовете във вътрешната крепост облеклото и оръжието, което бяха изработили, поискаха да им се плати. Самуил им даде разни храни, а също и по няколко медни парици, но пръстите му напипаха вече дъното на кожената кесия. Каквото бе получил от главния побирчия или каквото бе взел от ковчега на баща си, бързо намаля. Той намисли и реши да иска пари и всякакви нужни стоки от по-богатите охридски боляри и купци.
Избра сега и поведе със себе си само двама войници и двамата едри мъже, с дълги копия и широки щитове, с железни шлемове и добре излъскани ризници. Те вървяха на пет-шест стъпки след коня му и бяха като почетна стража, на която имаха право само царските наместници, великите войводи и комитите. Самуил Мокри ги водеше със себе си, за да внушава страх у ония, които искаше да срещне тоя ден.
Най-напред той спря пред къщата на болярина Авакум Млечок. Изтича слуга да поеме юздата на коня му, а като влезе Самуил в малкия и стръмен двор, пред портата застанаха двамата войници, притиснали към себе си широките щитове, дигнали нагоре дългите копия. Излезе да го посрещне сам Авакум Млечок и го въведе в една мрачна стая до входната врата, дето боляринът посрещаше гости и посетители. В стаята беше студено, широкото почерняло огнище зееше празно и неприветливо. Боляринът се поклони пред госта си:
— Прощавай, мъм-мъм… — не знаеше как да го назове той сега по сан, но затова пък поклонът му беше още по-дълбок. — Не очаквах такъв скъп гост толкова рано…
Той беше дребен и сух, около петдесет и пет годишен мъж, необикновено пъргав и в движенията, и в езика си, с малки живи очички, с кръгло остригана, както у селяните, доста прошарена коса, с побеляла брада, оставена да расте на воля. Облечен беше в болярски кожух, бял и доста чист, нашарен с червени и жълти лъскави кожички. Млечок беше много богат — половината рибарски чунове по езерото бяха негови, имаше чунове и цяло едно рибарско село на Преспанските езера, беше човек деен и хитър, но и прочут скъперник. Самуил започна от него, като разчиташе на ума му и се боеше от скъперничеството му. Той подбра наметката си и седна на един разклатен дървен стол, останал може би още от дядото на болярина, покани и него да седне насреща, за да съкрати ненужната церемония на посрещането. И започна направо:
— Дошъл съм, болярино, по много важна работа. Ти сам знаеш на какъв ред сме всички ние, целият ни живот, и царството ни, и всеки от нас поотделно. Ако не се съвземем, докато е още време, чака ни гибел.
Какъвто беше Авакум Млечок чевръст и бързорек, сам се втурна да разправя колко тежък беше животът и започна, то се знае, със своите си грижи. Самуил го прекъсна:
— Ти не можеш да оправиш своите работи, болярино, докато и общите са в такова безредие. Най-напред трябва да стегнем войската и да запазим царството отвън. И най-напред са нужни пари и всякакви стоки.
Малките очички на Авакум Млечок, вперени в младия воин, горяха — бързо и напрегнато работеше неговата мисъл. Той каза, но само за да печели време:
— Някога, при Симеона, баща ми също е водил полк.
— Ти полк не можеш да водиш, болярино — отвърна Самуил, — но ще се притечеш с пари. Ще дадеш и солена риба от хранилището си, също и прясна. Полковете ще водят други, по-млади. Ти нямаш и син.
Авакум Млечок следеше собствената си мисъл и продължи:
— Бях аз в църквата миналата неделя и чух: владиката прогласи тебе и братята ти. Е, добре. Комит Никола беше ваш баща и вие идете след него. Преслав е далече, а и цар още няма. Но аз не вярвам на братята ти.
— На кого вярваш, болярино?
— На тебе вярвам повече — отговори Млечок, но като че ли езикът изпревари мисълта му и той погледа още един миг втренчено младия човек, сетне погледът му поомекна: — Да, на тебе вярвам повече. Ще ти дам най-напред сто сребърника и ще ме оставиш да следя как се харчат парите ми. Ако отидат парите ми на добро място, ще ти дам още сто сребърника и все така, доколкото мога. Ще ти дам и риба, но и рибата ще пресмятаме в пари. А ти ще ми даваш книги с името си, то се знае. Един ден карстовото трябва да ми се издължи.
— Добре. Ще ти давам книги с името си за всяка пара, също и за рибата. Ще знаеш и къде отиват парите ти, но няма да ти позволя да се пъхаш навсякъде. За мене, болярино, сребърниците не са всичко, сребърниците не са най-важното нещо. Боляринът го погледна изкосо: