— Ти дай повече и ще ти се плати лихва, колкото е прилично.
Мъничкият болярин се посъживи, излезе от ъгъла, но очите му продължаваха да следят движенията на младия воин, израза на лицето му.
— Пари аз нямам — повтори той. — Но ако някой рече да ти даде с лихва, ти с какво ще излезеш насреща, какво ще заложиш?
— Не искам за себе си.
— Щом искаш тебе да ти ги дадат, за себе си ги искаш.
— Събираме стоки и пари за войска, а тя ще пази и тебе.
— Хъъъ! — извиши тъничък глас боляринът като на смях, но лицето му остана все тъй дебнещо и затворено. — Аз сам ще се пазя. Аз съм и царски стотник.
Той мислеше за всемогъщата сила на парите си.
Самуил виждаше, че е излишно да говори повече.
Той подкара коня към къщата на болярина Данаил Къш. Стара беше тя, може би още от времето на Бориса Кръстителя, висока и цялата от грубо дялани каменни блокове. Влизаше се в нея направо от улицата, но пред тясната входна врата стоеше слуга, препасан с меч и с шлем на главата. Когато скочи Самуил от коня и пристъпи към вратата, въоръженият слуга му препречи път и попита, при все че познаваше младия войвода:
— За кого да съобщим на господаря?
Самуил помисли да го отстрани с ръка, но слугата стоеше тук по волята на господаря си и явно в дома на Данаил Къш се влизаше с церемония. Самуил каза името си, а слугата се обърна, бутна вратата и викна навътре с проточен глас:
— Войвода Самуил Мокри!
Някъде от вътрешността на къщата се чу друг, също тъй проточен глас:
— Господарят е още в спалнята сиии!
Въоръженият слуга пред вратата повтори:
— Господарят е още в спалнята си.
Самуил бутна слугата встрани и влезе в непристъпната къща на Данаил Къш. В мрачното, почти тъмно преддверие го пресрещна друг слуга с уплашено лице. Самуил попита бързо:
— Сам ли е боляринът в стаята си? Води ме, води ме при него!
Докато слугата се колебаеше и се озърташе, на една врата се показа сам боляринът. При слабата светлина, която идеше някъде иззад него, меко проблясваха златни везби по дългата до петите му дреха от чуждоземски морав плат, по широкия му тъмночервен пояс, по плиткото черно капе на главата му, което беше обточено по края с два реда бисери. Данаил Къш беше облечен в дреха на велик вътрешен болярин. Знаеше се в Охрид, че неговият прадядо Секул Къш е бил с полка си в помощ на Бориса, когато Кръстителят с огън и меч е налагал в Преслав кръста над идола; за тая му заслуга Секул Къш е бил прогласен за велик болярин и е стоял при княза години наред. Данаил Къш, внукът на Секул Къш, беше куц — дясната му нога беше изсъхнала, и никога не беше изваждал меч за царя и царството, ала носеше с голяма гордост славата и сана на дядо си, макар самият той с нищо да не беше ги заслужил. Той нямаше повече от тридесет и пет години, беше среден на ръст и мършав, с много бледо лице, та и сега се белееше то отдалеко в полутъмното преддверие, вкаменено от надменност. Самуил пристъпи по-близу:
— При василевса в Цариград може да се влезе по-лесно.
— Аз приемам гости само след вечерня — рече бавно, провлечено Данаил Къш, с глух глас.
— Не съм ти гост. Идвам по работа. Къде ще влезем?
Боляринът гледаше Самуила мълчаливо и не се помръдваше от вратата. И повтори:
— Аз приемам гости само след вечерня.
С две широки стъпки Самуил Мокри се изправи досам него, побутна го навътре в стаята:
— Влизай.
— Ти не си господарят тук — каза с голямо закъснение боляринът и беше толкова възмутен от постъпката на нечакания си гост, че се показаха румени петна по бледите му хлътнали страни. Но той и във възмущението си пазеше приличие.
Самуил затвори, без да се обръща, и остана там, подпрял с гръб вратата. Домакинът се отдръпна с куцата си нога на три равномерни стъпки към вътрешността на стаята, като че ли трябваше да спазва определено разстояние, и там замръзна в своята винаги една и съща поза.
— Ти — започна пак Самуил строго и нетърпеливо — по заслуги не твои, а на прапрадядо си, получаваш по една десета от данъка върху риболова в трите езера около Охрид, също и по Дрим…
— Не — прекъсна го неочаквано Данаил Къш, — Не прапрадядо, а прадядо.
— Нека бъде прадядо, все едно. Ти трябва да се откажеш от тая царска награда, която сам не си заслужил. Хранилищата и ковчезите на царството са празни.
Самуил млъкна и чакаше отговор. Дълго мълча и боляринът. Най-сетне Къш проговори и в глухия му глас прозвучаха плачливи нотки:
— Ще се оплача на царя от тебе.
— Нели знаеш: няма сега цар в Преслав. А тук, в Охрид, наместници на царя сме ние, синовете на комит Никола Мокри.
— Хък — изхлипа Данаил Къш. Лицето му изеднаж просветна и той добави задъхано: — В Преслав ще дойде друг цар.