Мойсей го чакаше на вече сложената трапеза в готварницата и щом го видя да влиза, викна на прислужницата си:
— Давай яденето.
Калипсо сложи на масата гърне, от което се дигаше гъста пара. Тя излезе, а двамата братя започнаха да се хранят мълчаливо. Самуил скоро остави лъжицата си, побутна паницата. Мойсей го погледна и нищо не продума. Едва по-късно, след като глътна последния си залък и след като изпи една голяма чаша вода, той каза:
— Дойдоха двама от войниците ти.
Самуил трепна:
— Къде са?
Мойсей посочи с глава:
— Оттатък. Почакай, заедно ще вървим.
Самуил стана, но в същия миг на вратата се показа Радой. На две стъпки зад него стоеше главният побирчия. Радой го посочи с палец през рамото си:
— Тебе търси, господарю. Може да не е сссварил да се наобядва…
— Идвам по работа — каза главният побирчия строго, като поглеждаше ту Самуила, ту Мойсея с кръглите си засенчени очи.
Самуил кимна към слугата си:
— Кажи на ония двамата веднага да дойдат. — И се обърна към главния побирчия: — А ти влез, да видим по каква работа си дошъл.
— Ида не за себе си… Научих, ходил си днес по някои от болярите и купците… Сега всички във вас гледат, а Янкул Побит е излязъл из града да се похвали как те е посрещнал. Аз познавам всички тия люде. Познавам всички наши боляри и купци и всички охридчани до един, познавам много люде и по цялата наша област, такава е моята работа. Тебе, войводо, злато ти е нужно и сребро и какво ли не още, щом си рекъл да събираш войска, но няма да намериш нищо по такъв начин.
— Седни, седни — прекъсна го Самуил и сам седна.
Побирчията се огледа за стол и също седна, свали калпака си, като че ли и сам знаеше, че проскубаният лисичи калпак стърчеше смешно на голямата му глава. Той продължи:
— Всички тия люде и който и да е божи човек няма да ти даде стоката си с добра дума. И колкото има човек повече, толкова по-трудио ще вземеш от него. Най-трудно ще вземеш от болярина и той, ако го притиснеш до стената, ще те прати при селяка, при парика си чак, от него да искаш, все той му е длъжен, все той не му е доплатил. Такъв е и купецът, но с купеца е по-лесно, той ще ти бъде нужен винаги и като му вземеш, ще бъдеш принуден и да му дадеш.
— Кажи — прекъсна го Самуил, — кажи как ще намеря пари и всичко друго, което ми е нужно.
Побирчията се наду цял от самоувереност, надебеля повече и гласът му:
— Каквото и да ти е нужно, то се взема, а не се иска, не се измолва. Ти, войводо, остави на мене тая работа. Баща ти, царство му небесно, никога не се оплака от мене. За пари е трудно, но стоки…
— Е как?
— Както винаги, когато е за царски нужди: ще разхвърлим нови данъци и ще ги съберем.
— Нели казваш, че не се взимат, не се събират лесно.
— Данъци се събират по-лесно, войводо. В името на царя. Със сила, войводо. — Той приподигна заоблените си рамена и каза с въздишка: — Няма друг начин, като е за злато и за имот.
Смръщил вежди, Самуил извърна поглед от него. Със сила! Той знаеше какво значеха тия две къси думи. Да вземеш със сила… Да накараш да ти служат със сила… Съживи се в паметта му далечен спомен. Беше пет или шестгодишен. Предният двор на бащината му крепост се изпълни със селяни. Той ги гледа от прозореца, дълбоко в стената, облегнал се на дебелата стена. Денят е слънчев и топъл, отворени са и двете крила на прозореца. Той вижда ясно селяните в двора, мнозина са те, но — чудно, лицата им като че ли са еднакви. Селяните са натъжени и уплашени, затова лицата им изглеждат еднакви. През вратата откъм вътрешния двор излиза баща му, а след него вървят войници и слуги. Селяните се отдръпват, отваря се широко място, но баща му се спира там и говори нещо сърдито на селяните, кара им се, маха с юмрук. Излиза на празното място един млад селянин и говори нещо с калпак в ръцете си, върти калпака, мачка го в големите си ръце. Втурват се към него войници и слуги, свалят го на земята и го бият с тояга, бият, бият, бият, газят го с нозе, газят. Сърцето на детето трепери, трепелят и ръцете му, и цялото му тяло, а войниците грабват друг селянин, свалят и него на земята, после трети селянин, четвърти… И бият, газят с нозе. Детето изпищява. Две ръце го грабват отдире и го дръпват от прозореца, то се вижда в прегръдките на майка си…
По-късно Самуил научи, че това било начало на селски бунт. Селяните секли дърва за господаря през цялата пролет и през цялото лято; не им останало време да поработят за себе си, да посъберат храна. Цяла пролет и цяло лято ангария. Той и сам ги видя — бяха се събрали да се оплачат пред господаря, а господарят заповяда да ги бият; в предния двор останали трима пребити от бой. Селяните отказали да секат повече дърва и се пръснали по селата си наоколо, пръснали се да си посъберат зимнина. Тръгнали по тях войници и слуги, пък и сам господарят. Преследвали ги като дивеч, биели ги и ги убивали, карали ги пак да секат дърва по горите, да ги превозват с чунове за града. Но една нощ на много моста по господарските гори пламнали пожари…