Тоя далечен спомен оживя сега в паметта на Самуил Мокри. И повлече редица такива спомени. Войниците и слугите на баща му често биеха селяните, за да ги накарат да работят за господаря, за царя, за да им вземат данъка, за да ги карат да гонят дивеча, когато господарят излизаше на лов, биеха ги, за да ги накарат да отиват на църква, биеха ги дори и по сватбите, и по хората, за да било по-весело. Биеше ги и сам господарят им, когато искаше да ги накаже или само да излее яда си или когато беше пиян. Но той биеше и слугите си, и войниците си, за да бъдат послушни и покорни. И пак комит Никола Мокри не беше от най-злите господари — имаше и много по-зли от него.
Самуил рязко поклати глава:
— Не! Не ща със сила. — Побирчията понечи да възрази нещо, но той го спря с ръка: — Върви си, главни побирчио. Ако стане нужда, аз ще те повикам или сам ще дойда при тебе.
Побирчията стана, поклони се, сложи калпака си. Проскубаният лисичи калпак на върха на голямата му глава изглеждаше още по-смешен. Самуил си мислеше: „Той иска да си купи нов калпак с новите данъци…“
— Твоя воля, войводо. Аз… виждам, ти… за царството ни и рекох да помогна.
Самуил махна с ръка: да си върви по-скоро. Едва-що излезе главният побирчия, и на вратата се показа Радой, а зад него се виждаха двама млади селяни. Самуил се спря насред готварницата:
— Влизайте, влизайте!
Радой влезе и даде път на двамата селяни с присмехулна церемониалност. Двамата млади мъже бяха облечени в дрипи, но гледаха войводата си бодро и виждаха неговата радост. Той ги позна и ги назова по име:
— Каран Къкре… Миладин Урка… Вие първи се връщате в полка!
— Казаха ни, войводо — отговори Каран Къкре. — Тъй ни казаха, че по твоя повеля полкът ни пак се събира и цялата войска.
— Ние веднага — обади се и Миладин Урка. — По-добре ни е в полка. У дома на село… мъка. Няма и какво да се яде всеки ден.
— Само децата ни станаха повече, докато си бяхме на село — продължи вместо него Каран Къкре с хитра усмивка.
— Да има кого да хранят майките им — поиска да се пошегува и Миладин Урка. — Те от нас голяма полза нямат. Само хляба им ядем.
Те видяха, че лицето на войводата им се промени, и млъкнаха. Той каза:
— Вие първи се връщате в полка и знам, че сте добри войници. Прогласявам ви и двамата за десетници. Ще дойдат и други като вас, а вие ги посрещайте и нареждайте ги там, както е нужно. Води ги да се облекат — кимна Самуил към Радоя. — Ще получат и оръжие.
— Хайде — разбърза се Радой, щом имаше кому да заповядва. — Ще лъснете пак с ризници. И пак ще останат от въшките ви по-по вас…
VI.
Самуил не можеше да се откъсне от Охрид, а мисълта му беше насочена все към столицата, към Преслав. Оттам долитаха всякакви слухове. Стекли са се там боляри и войводи от всички краища на България, дебнели са се кой кого да изпревари, кой пръв да стигне до царския стол, но никой още не се решавал да се прогласи за цар. Говорило се, че двамата царски синове са тръгнали вече от Цариград и в Преслав очаквали новия цар. Ала пътят от Цариград не беше толкова дълъг — вторият Борис отдавна би стигнал в Преслав. По едно време се чу, че и Арон Мокри заминал за Преслав. Самуил не можеше да напусне Охрид. В Преслав братята Мокри трябваше да отидат с голяма сила.
На другия ден след като дойдоха двамата войници от полка на Самуила, дойдоха и други двама от неговите стари войници. На третия ден дойдоха петима наеднаж.
Започнаха да се връщат и Мойсеевите войници. Мойсеевият полк нарасна до деветдесет и пет души, а Самуиловият стигна до сто и двайсет души.
В Охрид и по цялата област имаше и други големи и малки боляри, а също и други по-големи и по-малки военачалници, за които Самуил Мокри не преставаше да мисли, но които още не беше потърсил. Повечето от тях бяха люде, които можеха да помогнат не с богатството си, а с оръжието си, с войниците си. Всеки имаше воински чин и задължение да се яви във войската по царска повеля или сам, или с определено число войници от своите подвластни люде, които трябваше да облече и въоръжи. Преди Самуил Мокри не се решаваше да потърси тия боляри и военачалници — боеше се да не ги предизвика срещу себе си, вместо да ги привлече към себе си. Той бързаше да ги изпревари с по-голяма сила.