А други люде от народа и повече от най-бедния селски народ се събираха по скритите свърталища на богомилите. Раздвижили се бяха тия дни и богомилските старейшини и проповедници; като виждаха, че народът пълнеше църквите, искаха да го отклонят и да го привлекат към себе си. Мнозина се вслушваха в техните проповеди и тръгваха подире им, защото говореха против болярите, против поповете, против неправдите и насилията, против грешната човешка плът и което говореха — беше право, народът и сам го виждаше. Както между тия, които пълнеха църквите, така и между богомилите все по-често се споменаваше името на Самуила Мокри. И тук говореха за младия болярин с недоверие, с омраза, но които го съдеха и ругаеха, подбираха и думи на злобна подкана към дела. Знаеше се между богомилите по тия места, че Самуил не странеше от тях и дори дружеше с дедъц Дамян, който беше познат на всички. Но ако синът на Никола Мокри не е като другите боляри, не е като баща си и братята си — нека покаже!
Самуил винаги надаваше ухо към простия и беден народ. Той познаваше равните на себе си, облагодетелствуваните, щастливите и не споделяше себепоклонството на своето съсловие. Той не избягваше простия народ, търсеше го, вслушваше се в думата му. Той долавяше отдавна сред народа едно непрестанно брожение, дълбоко и глухо, както в тесто, което втасва, но сега дочуваше по-ясни гласове.
На Велики петък вечерта двамата братя Мокри заведоха полковете си в митрополската църква „Света София“ да присъствуват на тържествената скръбна служба „Погребение на тялото Христово“. Църквата беше пълна с народ и войниците останаха в църковния двор до края на службата. Охридчани отдавна не бяха виждали толкова много войска. Още по-чудно им беше, че двамата войводи Мокри и всички други началници останаха с войската си в църковния двор и тук дочакаха края на службата със запалени свещи в ръка.
На другата сутрин Самуил се качи заедно с Радоя на един чун с трима веслари и замина за родната си къща, за да прекара празника със семейството си. Слънцето още не беше изгряло, но мекият блясък на светлеещото утринно небе озаряваше и водата, и сушата наоколо. Хилядите къщи по двата хълма на града, крепостните стени и кули се очертаваха ясно в прозрачния въздух и като че ли бяха наредени с ръка една до друга. Каменният нос Канео се вдаваше във водата и изглеждаше като изрязан с длето. Манастирът на полуострова приличаше на кораб във водата с белите си стеяи, озарени сега от розовия сяй на утрото, с високото си кубе и големия железен кръст, кацнал върху него като птица с разперени крила. Водата наоколо се тъмнееше, водораслите край брега изглеждаха черни, ала по гладката водна повърхност навътре в езерото и към далечните насрещни брегове се отразяваше светналата синева на ведрото небе. Ниско над водата прелитаха птици с проблясващи бели крила. Планините на запад и на юг, които стигаха до самите брегове, бяха все още забулени в нощни сенки, чернееха се в далечината неизбродимите гори по тях чак до самите им върхове. Оттатък, откъм тъмната стена на далечните планини, час по час долиташе утринен ветрец на тихи повеи и набираше водната повърхност на ситни, трептящи гънки. Когато изгря слънцето, чунът беше доста навътре в езерото. За няколко мига всичко се промени — и небето, и водата, и бреговете наоколо, всичко засия в златисти, сини и зелени багри. В светлината, изеднаж грейнала от всички страни, ясно се показаха в далечината, вече към средата на езерото, други два чуна, близу един до друг; пътуваха заедно към запад и се виждаха ясно, та сякаш и людете в тях.
— Изпреварили са ни — рече Радой. Той мълчеше досега не по нрава си — беше недоволен, че тръгваха пак по езерото след последното им пътуване в бурята. — Кои ли са тия ранобудници… Не ще да са рибари днес, на Велика събота…
Двамата веслари на предната висока част на чуна мълчаливо размахваха веслата, мълчеше и третият — кормчията. Мълчеше и Самуил Мокри.
Тъкмо сега беше време да подреди той мислите си, да ги изясни, да премисли всяко нещо изново. Мойсей беше най-здравата му опора. Всичко друго беше несигурно, колебливо, неясно и забъркано, та дори и целта, към която се стремеше с такава жажда. Може би и полкът му не беше достатъчно надежден — тия негови сто и двадесет момци, които се бяха върнали, но той трябваше да ги храни, да ги облича, да им внушава добри надежди… Иначе могат да се разбягат. Мойсей няма да го изостави никога. Също и Радой няма да го изостави. Може да има и други такива люде, но де са те тъкмо сега? За болярите, за повечето от тях, той не мислеше сега, когато търсеше здрави и верни люде; те бяха вече на определено място, не до него и с него, а някъде оттатък. Арон беше също някъде оттатък, дори някъде насреща. А Давид?