Най-старият брат беше винаги в мислите му. Не бяха се виждали от погребението на баща им. Давид живееше все така усамотен в своята кула при Костур и не беше пращал никаква вест за себе си, не беше попитал и за братята си. Това негово мълчание, макар и след разговора на четиримата братя в бащиния им дом, не беше изненада за Самуила; най-старият брат винаги бе живял усамотен и мълчалив, сякаш извърнал поглед от людете, от живота им. Той не беше пожелал дори и да се ожени. Но Давид Мокри познаваше людете и техния живот, съдеше ги строго и вярваше, че е справедлив; той съдеше и себе си със същата строгост. Давид беше чист, свят човек, но мислеше прекалено много за своето спасение, за небесния живот. Самуил укоряваше Давида в скритите си мисли, но голямата набожност на по-стария брат го плашеше, както ги плашеше и тайната на смъртта; по-старият брат се домогваше до най-голямата загадка на човешкия живот. В мислите си, а вече и в делата си Самуил бе излязъл пред другите си двама братя, но пред Давида не се решаваше да излезе. Той го укоряваше за неговото бягство и усамотение, но вярваше в неговата мъдрост, в душевната му чистота и тъгуваше за него. Струваше му се, че ако и Давид беше в Охрид, всичко би вървяло по-благополучно. Ала не беше ли готов Давид да изостави по-младиге си братя, както извръщаше поглед и от целия земен живот?
— Като е кротка во-водата, човек и за ядене се сеща — чу Самуил някак отдалеко гласа на Радоя.
Сутринта бяха тръгнали гладни, търпението на Радоя се бе изчерпило.
— Вземи торбата — рече Самуил. — Дай и на людете.
Радой се хвърли към торбата с ядене на дъното на чуна, забравил страха си от водните дълбини. Чунът се разклати и под страничните му коруби се чу застрашително шльопкане. И тримата чунджии отправиха към слугата криви погледи, но не посмяха да му се скарат пред войводата — … господарският слуга се ползува от почитта към господаря, както се ползува и от старите му дрехи. Радой отвори торбата и подаде от яденето най-напред на Самуила. Самуил яде от хляба и рибата, сварена само с подсолена вода, пи и вода от езерото. Седнал отново на дъската зад него, Радой изломоти с пълна уста:
— Днес, ако искаш да знаеш, и нищо не се я-яде. Цял ден. Нели е Велика събота, Исус Христос е още в гроба.
Като премисли за братята си, за полка си, за болярите, също и за слугата си, за весларите, които се нахраниха набързо и на големи залъци, които пиха вода със същия съд, с който пи и той, и слугата му, Самуил Мокри се вдаде в мисли за всички други люде като тия двама веслари срещу него, като кормчията зад него, за целия народ. Колкото и да бяха много всички тия люде, те сякаш имаха един образ и винаги бяха в мислите му. Той не беше се попитал някога дали ги обича, но ги жалеше. На тая жалост към простите и бедни люде бе го научила майка му; тая жалост беше и досега в любовта, в скръбта му към родната майка. Колко пъти бе я чувал да се застъпва за тях пред баща му, да разказва за тежкия им живот с най-тъжни думи и когато по-късно сам виждаше как живееха те, тия майчини думи оживяваха в съзнанието му като тъжна и мъчителна истина. Ала понякога той ги презираше и се гневеше поради тяхното покорство, поради нечистотията им и поради непрестанния им глад. Той ги презираше, но пак ги жалеше поради голямата им бедност и тежкия им живот.
Той ги чувствуваше като че ли всекиго поотделно, а не всички заедно, с един образ. Ето слугата Радой и майката на Радоя, която бе кърмила и него на гърдите си, ето дедъц Дамян и людете, които се събираха около него, ето слугите в къщи, войниците; всекиго от тях, както бе ги срещал и виждал. Някои от тях той обичаше. Радой, майка му… Някои бяха показвали голяма сила, телесна и душевна, голямо благородство и памет, и мъдрост, и чисто сърце. Той не се гнусеше да седне с тях и да послуша приказката им. А те са голяма, страшна сила, когато са заедно — какво е един човек, а какво са десет души, какво е цял един полк, а полковете излизат от простия народ. Той ги презираше и за това, че те не знаеха силата си.
Той мислеше сега как да вземе в ръцете си тяхната голяма сила. Нужна му беше — какво би могъл да свърши сам, какво би могъл да свърши само един човек? Ще вземе страшната им мощ, като привлече и привърже и тях самите към себе си. А как ще ги привлече и с какво ще ги привлече? Със сила не ще ги привърже към себе си; със своята войводска и комитска власт той може да ги дигне от селата, да ги подреди в полкове, но няма да ги привърже към себе си, а повече ще ги отблъсне. Не ще ги привърже и с никаква земна съблазън, с никаква примамка; той иска да му бъдат верни, да го следват неотстъпно и до смърт, но такава вярност не се печели с примамки. Простият човек може и да няма много ум, но той подушва всяко нещо като горски звяр. А и той, Самуил Мокри, какви съблазни държи, дали злато или безценни камъни, дали други някакви богатства, с които да насити целия народ? Бащините си гори и стада, но какво са те? Ще ги изсекат за една зима, ще ги съсипят за един ден. Да ги съблазни и привлече с плячка по чужди страни, но пътят до такава плячка е много дълъг и опасен; да им обещае Цариград или Солун, но преди да ги разграбят, трябва да ги превземат с меч… Той пак дочу гласа на слугата си: