— Тия едвам се влачат. На-настигаме ги. Трябва да са тръгнали още по тъмно. Претоварили са чуновете, във всеки чун има по двайсет души.
Самуил и сам виждаше това, което казваше слугата му. Те бяха наближили доста другите два чуна; пълни бяха и двата с пътници, та се движеха по-бавно.
— Яааа… — посочи живо с ръка Радой. — Ето там и други два! Още по-далеко… Наближават вече брега. Какви ли са тия люде?…
Самуил също видя в далечината още два чуна. Неговият чун започна да обръща предната си висока част към по-южна посока, където беше бащиното му селище.
На малкото пристанище се виждаха само празни чунове, повечето изтеглени на пясъка, и само един човек стоеше там неподвижно.
— Кой ли е този посрещач? — промърмори Радой. — Като кол на брега. Тъкмо да си вържем чуна…
На брега ги посрещна другият Радой — Радой Гавра. Помогна им да слязат, да изтеглят чуна на пясъка. Докато чакаше да спре чунът и докато помагаше на пътниците, младият селянин не откъсваше поглед от Самуила. Самуил улови тоя поглед: „Ето един, който ще тръгне с мене и може би без да ме пита накъде ще го поведа…“ Той го нарече по име:
— Радой Гавра… Женен ли си?
— Не. Не, не съм… — едва не се улови за наметката му младият момък с лице озарено от радост и от надежда.
— Ще дойдеш ли с мене да бъдеш войник?
— Ще дойда!
— Добре. След два дни тръгваме за Охрид. Рано във вторник.
Слугата Радой блъсна с лакът другия Радой:
— Ти какво си мислиш… Войник! Очите ще ти изхвръкнат. И на война ще идеш.
— Аха — заклати едрата си, сплесната отзад глава Радой Гавра. — На война! Дядо Богоя нели разказва… Той още с бащата на царя ходил на война…
— Ти прибери тия люде в селото до вторник — посочи Самуил на другия Радой тримата чунджии.
Като се поотдалечиха от брега, Самуил попита слугата си, без да се обръща:
— Ти защо го разубеждаваш, щом той сам иска… Толкова ли е тежко да си войник?
Самуил Мокри и сега, с тия свои думи, търсеше с какво да привлече, как да привърже към себе си простия народ. Радой едва чакаше да го попитат за каквото и да е:
— Ами ле-лесно ли е да си войник? Жива мъка. И глад, и студ… Другите не те мислят и за човек. Странят от тебе. Мислят, че ще вземеш да ги удариш с меча си.
— Ами нели и войниците са от тоя народ…
— От него са, но те са вече с царя. Народът се бои.
— А ние с тебе нели сме войници.
— Хм… Войници сме, но ти си войвода.
— А защо и войниците са недоволни?
— То се знае: защото са слуги на царя и на големците и служат с ко-кожата си. Гладуват, въшки ги ядат и все за царя. Царят и на война ще ги изпрати. И за кого воюват те… За себе си ли? За царя воюват, не за себе си.
— Какво е то: за себе си.
— Друго е то: за-за себе си. А иначе, всичко е за ца-царя, за войводата. Те добруват, те ядат блажно. Като влязат в чужда страна, колко ще може да дигне войникът със себе си; за него няма ни коли, ни товари. Това е: всяко добро е за царя, и в мир, и във война. За простия войник — въшките. И костите си да остави някъде…
Самуил не зададе друг въпрос, но Радой не можеше да млъкне лесно. Тъкмо минаваха през селото, и той пак намери за какво да заговори:
— Виждаш ли ги, го-господарю? Жив човек не се мярка по улиците. Бягат от нас, крият се. Следят ни скришом. Виждаш ли как стърчи оная капа зад плета? Ето и друг там зад ъгъла надзърта. Погледнеш ли нататък, веднага изчезват. Тук повечето са богомили. Безбожници… И децата са ссскрили. Чули са те, че ти ще събираш войска. А те войската не обичат. Като се събира войска, ще се събира и хляб, ще се взима и добитък. И на война ще отидеш, то се знае…