Самуил се спря за миг и Радой едва ли не се блъсна в него.
— Ако те бях блъснал — рече слугата, — пак аз щях да бъда виновен, макар по твоя вина. Такава е бо-болярската правда.
Радой кривеше устни в усмивка и дяволито примигваше с очи. Те бяха излезли от селото и се катереха нагоре към господарската крепост, чиито стени и кули стърчаха на върха на височината и ясно се очертаваха със зъберите си върху ведрото небе. Самуил не подигна очи да погледне нататък, а вървеше нагоре углъбен в мислите си. Ето: друго е, когато воюваш за себе си. С друго сърце ще тръгне да воюва народът, ако воюва за себе си. За царя, то се знае, но и за себе си. Да има и за него блажно, а не само… Да има и за него правда. Колко пъти бе чувал той тия думи, но трябваше да допрат съвсем до сърцето му, като жива жар…
— Бре, бре, бре!… — чу се пак гласът на Радоя. — По-погледни горе, войводо! Излизат да ни посрещат. Като че ли им носим великденски дарове.
Войникът, който стоеше горе на стражевата кула, дигна копието си за поздрав. Подредени в две редици пред широко разтворената крепостна порта, войниците и слугите го посрещнаха с дълбоки поклони:
— Добре дошъл, войводо… Добре дошъл, господарю… Всичко е благополучно…
Самуил се спря пред тях и също се поклони:
— Добре съм ви намерил…
Той никога не беше се кланял пред войниците, пред слугите си. Сега то дойде само, излезе само от сърцето му. И на това, което същевремецно се противеше в него, той отговори с мислите си: „Дай почит на тия, които те почитат… Отдавай всекиму правдата, която му се пада и е негова…“ Той каза гласно:
— Тая нощ ще посрещнем възкресението Христово всички заедно в църквата. А после ще седнем на великденска трапеза пак всички заедно в голямата трапезария.
Пак се поклониха дълбоко пред него слугите му и войниците му:
— Да си жив, господарю… Да живееш, войводо…
Самуил мина между двете редици и влезе в предния двор; зад него се надигна глъчка и над всички гласове ое чуваше гласът на Радоя. А Самуил бързаше нататък, бързаше повече от всеки друг път, да види по-скоро жена си, детето си. Агата също бе излязла да го посрещне. Тя бе излязла в първото преддверие, а зад нея стоеше дойката с детето им на ръце. Приветлива усмивка озаряваше хубавото лице на Агата. И топлота долови той в гласа й:
— Добре дошъл… Чакаме те…
Всичко се променяше към по-добро, като по някакво чудо. Той се поклони пред жена си и взе ръката й, а би желал да я прегърне, па макар и в присъствието на дойката. Посегна да докосне и детето си:
— Здрави ли сте всички?
— Да — отвърна тихо Агата и му даде път. — Заповядай!
Влязоха в дневната стая на Агата; дойката премина с детето в съседната стая. Между двамата млади съпрузи настъпи стеснително мълчание. Слънцето грееше срещу стаята и по прозорците пламтяха цветните стъкла, насечени от оловените рамки на малки правоъгълници и квадрати — сини, червени, жълти; пъстър слънчев сяй меко блестеше и по пода. На една от стените беше окачено неголямо металическо огледало, в което тлееха също цветни светлини, както и на малката масичка под него, по няколко стъкленички и шарени кутийки с благоуханията и мазилата на Агата. Стаята беше пълна със светъл здрач, в него се преливаха няколко топли тонове, които озаряваха бялата, нежна кожа по лицето на младата жена, по малките й ръце. Светлата й копринена дреха тихо прошумоля, тя пристъпи и седна на едно меко столче край прозорците. Агата не направи нищо повече и седеше с отпуснати клепки, с ръце в скута. Дали не искаше тя да се отдалечи от него, не беше ли това старата неприязън към него, потисната сега, или пък беше страх от греховно съприкосновение днес, на Велика събота?… А той едвам се сдържаше да не я сграбчи в прегръдките си след дългата раздяла. Чувствуваше как се отделяше от нея познатата сила — сладостна мекота и топлина, замайващият дъх на тялото й, който го вълнуваше до задъхване, ала всичко това още повече го смущаваше. Тя негли отгатна мислите му, дочу сякаш бързите, отсечени удари на сърцето му.
— Може би си гладен…
— Не — улови се той за думите й. — Ядохме в чуна.
— Тогава влез в банята; казах да я затоплят.
— Но ти чакаше ли ме?
— Чаках те… — промълви тя и леко наведе глава, та той видя мъничката й шапчица на темето, обшита с бисери, видя и белия пътец, който разделяше гъстата черна коса на две лъскави крила, обхванали бялото й чело и нежните, едва поруменели страни. Тя подигна глава и рече със спокойно, дори строго лице: — Нели утре е Възкресение. Трябва да се окъпеш.
Той тръгна да се разхожда от единия до другия ъгъл и в сърцето му се надигаше яд: посрещна го тя чак долу на вратата, въведе го в стаята си, но ето сега иска да се изплъзне, да избяга от него. И така винаги, винаги… Между огън и мраз, в огън и мраз. Той се спря пред нея и я загледа с напрегнат, мрачен поглед. Тя седеше с наведени очи, но чувствуваше неговата близост — по бялата шия, по страните й се надигна гъста руменина. Самуил следеше промяната по лицето й, погледът му омекна и се замъгли, той облиза бързо засъхналите си устни м току посегна към нея. Агата в миг се изправи с уплашени очи, но руменината по лицето й се сгъсти още повече. Той я грабна и я понесе към спалнята.