— Ти си луд… днес… — пророни тя, но се отпусна в ръцете му.
Още през деня дойдоха в крепостта четирима иноци. Въведоха ги в готварницата, но те отказаха да ядат. Радой се навърташе все тук и вдишваше с разширени ноздри приятните миризми, които идеха откъм запалените пещи. Той изви към четиримата божи люде присмехулни очи:
— По-харно тъй… сега по-гладни. Ама довечера след църква, като седнем! Дванайсет тлъсти агнета се пе-пекат, светиня ви. Хе-хе-хе-хе…
Камбаната на крепостната църква започна да бие още преди полунощ и би, докато се събраха в църквата всички люде от господарския дом. Един от войниците остана горе на стражевата кула, но крепостната порта беше отворена, както бе наредил Самуил.
— Няма да влезе враг тая нощ — каза той. — А може да се отбие някой пътник в църквата или пък за един залък тая нощ…
Той застана между високите прегради на молитвения стол край дясната стена в църквата, а до него, в също такъв стол, стоеше съпругата му. Предната година през тая нощ бе стоял в същия стол баща му, в следващите столове край стената бяха стояли Давид, Мойсей, после и той, Самуил, и пак до него Агата; не беше дошъл за празника само Арон, не беше се подчинил и тоя път на волята на баща си. Сега столовете нататък бяха празни, а би желал Самуил да са тук и тримата му братя, както някога, когато бяха малки и на мястото на Агата стоеше покойната му майка…
Малката църква беше пълна с люде — мъже, жени, имаше и деца, прилепили се към майките си със светнали очички, и всеки държеше в ръцете си запалена свещ. Запалени бяха свещи и кандила по цялата църквица, блестеше позлата и сребро по иконостаса, по одеждите на двамата иноци, които служеха, а другите двама пееха от аналоите пред олтара, в дългите си черни раса. Четирите гласа на иноците ту се догонваха, ту се сливахя всички заедно и пълнеха църквата със стройни, сладки звучни песнопения. При започване на службата песните на четиримата иноци бяха тъжни и провлечени, ала все по-често и по-често се дочуваха в тях бодри звуци, радостни възгласи. Наближаваше тържественият час на възкресението.
Самуил Мокри слушаше като насън набожните песни. Той бе влязъл в църквата смирен и кротък, отпочинал след продължителното пътуване по езерото, облечен в нови, чисти дрехи. През последните дни в Охрид бе живял в голямо напрежение, недоспал и недоял от непрестанни грижи, в непрестанна душевна тревога. Ала още в чуна, в синия простор по водата, той почувствува как започваше в него едно проясняване и като че излизаше вече на открит път. След това сякаш всичко беше подредено да поддържа и засилва в него това чувство на разведряване, на по-голяма сигурност — още другият Радой, който го посрещна пръв на брега на езерото, посрещането, което му направиха людете от крепостта, неочакваната приветливост и кротост на жена му, та дори и пристигането на четиримата иноци, които бяха дошли да служат в крепостната църква. Той беше у дома си, между свои люде. Седяха двамата с Агата горе в стаите й, тя свири на арфата си и пя на майчиния му език песни, които му звучаха загадъчни и тъжни, сетне поиграха, посмяха се с детенцето си и така ги завари звънът на църковната камбана. Вън ги посрещна топла пролетна нощ, високо звездно небе и долу — огромното, тайнствено светлеещо в здрача огледало на езерото. Сега тук, между своите люде в малката църква и при тия познати лица, озарени от трепетливите пламъчета на свещите… О, всичко ще се свърши добре, всичко ще върви добре и по-добре… Сърцето му си почиваше в тиха, сладостна радост. Мисълта му летеше напред и той предусещаше това, което ще дойде утре, свидно и желано, зрял плод на тежки усилия. В настъпилото в душата му разведряване пред погледа му се откриваше утрешният ден, светъл и ясен, отвъд всички тъмнини и мрачини, през които трябваше да мине. И всичко това и тая внезапно припламнала радост на отколешната, вечната жажда на сърцето му…
След службата Самуил Мокри поведе людете, които бяха в църквата, със запалена свещ в ръка. Въведе ги в голямата трапезария и не седна с жена си на отделна трапеза, както правеше някога комит Никола във великденската нощ, а седнаха те с Агата на общата трапеза, и с последния им слуга.