Радостната великденска нощ премина. И заедно с утрото дойдоха всички грижи. Самуил отвори очи, стъклата на прозорците насреща тихо светлееха; слънцето още не беше се показало, но вън грееше ясен ден. Самуил изви поглед към жена си, която спеше до него. Той не смееше да се помръдне, за да не я събуди, но срещна очите й, отворени и бдящи. Едва след като се срещнаха погледите им, нейните хубави, тъмни очи се усмихнаха. Това стана за един къс миг, ала някаква още по-бърза и неясна мисъл парна мозъка му. Агата го побутна закачливо с заобленото си рамо, той го усети изпод тънката свила на нощната й дреха:
— Защо не ми казваш, че си станал комит… Чакам още от вчера, ти мълчиш.
Ето какво било! Той се изправи на лакът и обърна към нея строго лице, макар очите му все още да търсеха усмивката в нейните очи:
— Кой ти каза, че съм станал комит? Не съм никакъв комит.
Дългите й мигли затрепкаха, между веждите й се очерта познатата му гънка:
— Не си ли?… Ти се шегуваш.
— Не съм. И не мисля да ставам комит.
Агата се изправи, тръсна глава, посегна да прибере косите си. И като че ли бе решила да мълчи, да премълчи гордо незаслужената обида, горчивото си разочарование, но не изтрая:
— Не мислиш… — Тя се обърна към него с възбудено лице и продължи: — Аз не искам да живея повече тук… в тая дивотия, в тоя затвор! Ще умра! Ще се разболея… Поне в Охрид. Не мога повече тук, не мога…
И тя заплака, скри лице в ръцете си. Самуил я гледаше мълчаливо, в сърцето му се набираше пронизваща студенина — злоба, гняв и може би омраза към тая толкова близка и толкова чужда жена, към тая лъскава черна коса, към тия бели, нежни ръце, към разголената шия, която бе целувал толкова пъти… Но той и сам се уплаши от думите, които би изрекъл сега, думи на гняв и омраза. Стана от леглото, поприбра несвястно дългата си нощна дреха. И така, без да поглежда жена си, страхувайки се да не би гневът му да избухне, заговори с глух глас:
— Нашият дом е тук. Майка ми тук прекара целия си живот. Тук ще живееш и ти. Да стана комит, за да живееш ти в Охрид… Не! — изправи се той сред стаята, гласът му се изясни, макар да остана все тъй тих: — Аз ще вървя, където ме води работата ми, мисълта ми. Ти ще ме чакаш тук. Тук ще бъдеш ти с детето ми, тук е моят дом. Извади всичко друго от главата си.
Той пак млъкна. Ето какво било… Затова тя го посрещна толкова радостно, и слугите също… Комит! Това, което искаше той, беше повече от комит, повече от войвода и болярин, повече и от цар, но не беше никакъв сан, никакво звание. То беше една голяма, сложна мисъл, беше… спасението на българското царство… Тя няма да разбере тая негова мисъл.
Самуил въздъхна. В стъклата на прозорците трептеше вече слънчева светлина. Той излезе от спалнята.
Самуил поглеждаше изкосо и мрачно слугите, които се подмилкваха около него. А те му се радваха и за това, че бе разделил с тях великденската трапеза. Нареди да му приготвят коня, изпи набързо паница със студено мляко и излезе.
Той подкара коня по пътя към гората; отпред на седлото му висяха лък и колчан със стрели. След него яздеше и Радой; лък и колчан със стрели се полюшваха и на неговото седло. Ала Самуил не беше тръгнал на лов.
Още щом излезе от крепостната порта, от сърцето му падна тежестта, която бе го притиснала тая сутрин. Денят беше все тъй ведър и слънчев, ниско надолу по езерото блестеше широка слънчева пътека и сякаш чак до отвъдния бряг в далечината, а от двете й страни, по цялата водна шир меко светеше бледа синева. Право срещу двамата конници се тъмнееше пролетната гора — едно гъсто неизбродимо плетище от голи, още сиви, та и черни гранки, налени с влага, напъпили върху цялото туй необятно валмо от клони пролетта бе хвърлила прозрачно и сякаш повече с мисълта доловимо зелено було, като някакъв отблясък на гъсто раззеленелите се поляни наоколо. Влажен, възгорчив мирис на гнила шума, на едва-що разпукали се пъпки, на млада трева пълнеше гърдите на двамата конници. В сърцето на Самуила пак се съживяваше радостното чувство от завръщането по тия места, където бе протекъл почти целият му досегашен живот. Ето пак го посрещнаха зелените поляни на гората, пробуждаща се от дългия зимен сън, примамливо звучеше в ушите му нейната тиха още, но позната мпогогласа песен.
Като навлязоха в гората, сякаш се отделиха от останалия свят. По разровения кривуличещ път лежеше мрежа от широки слънчеви петна, от разкривените сенки на голи гранки, която преминаваше и по двамата конници. По поляните и припеците между дънерите се жълтееха едри минзухари, а край лещаците и шипковите храсти по дължината на пътя се синееха теменужки. Някъде по-навътре между дървесата звънко писукаше птичка и гласецът й като че ли се чуваше из цялата гора, надалеч кънтеше и тропотът на конските копита. Нещо изшумоля наблизу, малко по-нататък се мярна бялата задница на подплашен заяк.