Самуил се озърна да види как се приемаха думите на богомилския учител и видя по много лица, че тия прости люде го слушаха с голяма жажда, но неговата проповед не им беше ясна. Младият воин бе чувал и по-други думи от богомилите, по-прости, по-правдиви думи. Той дигна ръка към проповедника:
— Царят води царството, мечът го пази, а съдът пази законите му, които са негова най-здрава основа. За какво царство говориш ти, старче, царство без цар, без меч, без закони! Не ще бъде то земно царство и човешко царство.
Людете, които бяха около Самуила и бяха го притиснали, сега се отдръпнаха уплашени, притискайки с гръб съседите си. Около него се отвори празно място, та се видя той изправен срещу стария богомил. Не се смути от думите му старецът и сам попита:
— А какъв е твоят цар, твоят меч, твоят закон и съд? Твоят цар е с болярите и владиците, които ограбват бедния народ и живеят в излишества и всякакъв грях. Земята е тяхна и всички земни блага, а за бедния човек остава само претежкият му труд и нищетата му. Царят брани болярина-грабител, брани го и твоят съд, и твоят закон. Селякът не може да се потруди над своята нивица, а се труди и поти по господарските ниви и гори. Прави пътища и мостове, прави твърдини и църкви, глава не може да дигне от ангария за царя и за болярина. Така е с парика, с клирика, със свободния селяк, но колко ли е той свободен! Твоят цар и закон пази насилника-властел, лъжливия поп и затова царството ти е дело на сатаната. Аз ти казах: ако си справедлив, върни на простия човек, което е негово. Върни го на нивата му, свали от ръцете му робската верига. Освободи го от всяка ангария, от всеки насилствен и усилен труд не в негова, а в твоя царска и болярска полза. Ето за такова справедливо царство ти говоря аз, болярино…
Раздвижи се множеството наоколо, надигна се шумна врява, заглъхна, загуби се гласът на богомилския проповедник. Едва сега събраните тук люде бяха чули, което искаха да чуят, което очакваха да чуят. Те викаха и махаха с ръце, блъскаха се един друг, побутваха Самуил, ту от една, ту от друга страна — пак бяха забравили, че между тях беше боляринът. А той ги гледаше, чуваше продраните им гласове, виждаше и чуваше отново нищетата им, мъката им, страховете им, омразата им към по-горните. Едва сега, с последните си думи, богомилът бе сложил пръст в дълбоката им рана. Самуил Мокри нямаше какво повече да гледа и да чува. Но трябваше да си отваря път с лакти, докато излезе от тая разбунена тълпа. Той се спря да ги погледне още еднаж и си мислеше: „Ето какво царство им е нужно, ето какво е тяхното царство…“
Срещу него изникна Радой с мрачно лице и някак смешно изглеждаше начумереното кьосаво лице на слугата. Самуил му направи знак да доведе конете по-близу.
Те тръгнаха отново през гората. Радой не дочака да се отдалечат и започна:
— Събрали са се да бесуват… С тях е и най-големият им та-тартор. Вчера са дошли и мнозина от града… нели гонихме ония четири чуна в езерото…
В мислите на младия воин беше проповедта на богомилския апостол.
Самуил Мокри вече не проговори с жена си за своите намерения и решения, а и тя нито се оплака, нито го попита нещо повече. Те спяха в общата спалня, хранеха се заедно, приказваха за детето, за други някои неща, Но между тях пак се бе издигнала стена, както много пъти през общия им живот. По-упорита в своята студена, ледена сдържаност беше Агата.
Самуил се готвеше за дълъг път, за дълго отсъствие от своя дом. Агата наблюдаваше какво вършеше мъжът й, но само с крайчеца на окото и се преструваше, че нищо не забелязва, нищо не иска да знае. Тя наблюдаваше от прозорците на своите покои, подпитваше слугите, когато беше сама с някого от тях, пращаше дойката да провери едно или друго, но мъжа си нищо не питаше. Самуил и не мислеше да я намесва в своята мъжка работа. ТоЙ избра от конете си по-добрите и нареди да се изпратят в Охрид; в къщи остави само старите вече коне, жребните кобили и други двадесетина, които имаха малки кончета. Нареди да откарат в града и голямата част от едрия и дребен добитък. Добитъкът не беше малко, та овчарите и говедарите подкараха голямо стадо по пътя, който обикаляше езерото до града. Самуил изпрати и един керван от двуколки, натоварени с храни, платове и щавени кожи. Между слугите му се говореше: