На края на втората седмица, откакто бе дошъл Самуил в Костур, те заминаха с войска за Воден. Градът на водопадите — най-големият и най-хубавият град по тия места, беше любимо място на Давида Мокри, който управляваше цялата тая област, както бе го определил и назначил още баща му. Той идваше по-често във Воден, отколкото в Костур, когато речеше да слезе между людете, макар Костур да беше по-близу от неговата малка твърдина. Двамата братя бяха посрещнати във Воден тържествено от всички тукашни боляри и началници, забелязваше се оживение и сред народа. Людете не знаеха какво очакват, но бяха долетели слухове, които пробуждаха всякакви надежди. Разгласено беше и тук, че Давид Мокри събира своя полк. Самуил засили общата възбуда, като подхвърли някои думи, нужни за такива случаи:
— Трябва да поразчистим, да постегнем дома си, общия ни дом… Може и на война да отидем, ако стане нужда. Отдавна не сте въртели меч… Ще имаме и нов цар.
Тия негови думи преминаха сред народа и се умножиха, та се заговори из целия град, че нов цар ще бъде Давид Мокри. Докато стояха двамата братя във Воден, дойдоха много люде, боляри и от по-простите, от Сетина, Остров, Мъглен, Бероя, та чак и от Сервия, раздвижиха се и зашумяха племената на сагудатите и велегостичите от-двете страни на река Бистрица, та чак и ринхините отвъд долното течение на Вардар. Самуил Мокри долови, че людете от тия племена, които притискаха от всички страни Солун и нееднаж бяха напирали върху неговите високи стени, сега отново поглеждаха алчно към тоя голям и богат ромейски град. Велегостичите и ринхините живееха на ромейска земя и влизаха в Солун със своите дребни кончета и воловце, с разкривените си двуколки, за да продават едно и друго по солунските тържища, но сега техни люде идваха да подканват Давида и Самуила да ги поведат към богатия морски град с оръжие. Възбудата сред тия племена премина и сред драговитите около Костур, които бяха най-войнствени от всички български племена по Бистрица и по долното течение на Вардар. Самуил ходеше и по разните царски управления да реди и подрежда, най-много там, където бяха забравили ред и закон. Провери как се бяха събирали царските и болярските данъци, нареди да се събере, което беше царско, а останало несъбрано, провери складовете, напълни нови складове с оръжия, храна и облекло. Влиза на няколко пъти и в съдилището. Разкриха се по разните управления много насилия, злоупотребления, подкупи и кражби, та Самуил нареди да бъдат бити с тояги на главната градска стъгда неколцина от управниците, а на един от градските побирчии бе отрязана дясната ръка. Целият град се събра да гледа как биеха с тояги провинените управници, а когато палачите отрязаха крадливата ръка на побирчията, народът се втурна да го отнеме от ръцете им и градските стражи едвам успяха да го спасят от гибел.
Докато още не беше довършено тук това, което трябваше да се довърши, Самуил отиде с един отред конници и до Мъглен, а една неделя по-късно тръгна от Воден за Обител. Сега той водеше един полк от триста и петдесет души войници с всички началници, които бяха нужни, за да се пази добър ред в полка. Град Обител посрещна Самуила и войската му с широко отворени порти, макар и тук да имаше между българското население ромеи и власи. Обител беше между Охрид, Костур и Воден, та започналото общо оживение тук се бе събрало и засилило още повече. В тоя град Самуил Мокри завари и по-добър ред; също и крепостта беше в добро състояние. По-младите тукашни боляри искаха да влязат веднага в полка на Самуила с людете си, но той избра и взе със себе си само петдесет души.
Самуил остана в Обител само пет или шест дни и се запъти за Прилеп. Още докато беше в Обител, младият воин долови някакъв студен полъх откъм прилепската твърдина. Той стигна до стените на тоя град на другия ден и намери вратите му затворени. Самуил накара да викат по стражите и не чака дълго; между зъбците на една от кулите се показа мустакат войскар с натиснат над очите кожен шлем. Замахаха му отдолу, завикаха:
— Отворете! Какво чакате…
Той гледа дълго спрялата се пред южната порта войска и току викна отгоре със сподавен глас, сякаш се боеше да не го чуят и други:
— Няма да ви отворим. Така ни е заповядано.
Самуил долови в държането му, в гласа му склонност към съучастничество и заговори той самият с него:
— Ти отвори, пък аз ще говоря с началниците ти. Познаваш ли ме?
— Не съм те виждал, но… казаха, че иде насам с войска охридският войвода.
— Ла, аз съм охридският войвода — прие Самуил Мокри тоя сан и добави: — Слез да отвориш.