— Нашият управител ще ме набие на кол… ако…
Войникът се отдръпна някъде навътре, но скоро се дочу някаква врява отвъд затворената порта. Затрополиха по нея дебелите лостове, зазвънтяха железни куки и вериги и току се разтвориха и двете поли на тежката крепостна стена, а там, на прага й, бяха се струпали войници от стражата, но и мнозина граждани, които бяха надигали всякакви оръжия. Самуил дигна ръка да ги приветствува, а те като че ли бяха чакали тъкмо тоя знак, втурнаха се към него, заобиколиха коня му от всички страни, завикаха един през друг:
— Управителят е против тебе, войводо… Такава повеля имаше: да затворим портите. Народът те чака, войводо… Ето ние всички…
Самуил виждаше от коня си през широко разтворената порта как тичаха откъм града и други люде. Той направи знак да се отвори път и подкара коня, а полкът му се подреждаше бързо след него. Докато минаваше през поляните оттатък крепостната стена, до първите къщи на града и после по тесните криви улички, около него и войската му се стичаше все повече народ. Когато излезе на главната градска стъгда пред църквата „Свети Димитри“, пълно беше и тук с народ, а пред църквата го чакаше сам управителят на прилепската твърдина. Самуил се насочи срещу него, следван от началниците на полка си и от целия полк. Всички чакаха да видят какво ще стане. Самуил знаеше прилепския управител по име, знаеше, че той беше и скрит, и явен враг на баща му, враг и съперник — Прилеп беше втори град в областта. Като се приближи на две копия разстояние от управителя, Самуил спря коня си, зад него се струпаха и людете му. По стъгдата стана още по-тихо. Управителят беше много едър и тежеше цял отпуснат върху своя кон. Облечен беше в желязо, с тежък шлем, от лявата му страна висеше дълъг, двурък меч, а по шлема и по ризницата му проблясваха златните знаци на войводското му звание. Имаше дълга бяла брада, но и без нея личеше възрастта му, сякаш и през тежките железни доспехи, както личеше като някаква невидима сянка по него някогашната му необикновена телесна мощ. Току зад него стояха на конете си двамата му вече доста възрастни синове — дребни, бледи люде, които едвам крепяха на тесните си рамена също такива тежки железни ризници, раменници и всякакви защитни плочи, ръбове и връзки. Зад тях се виждаха и други двама воини, също на коне и тежко въоръжени, но цялата тази дружинка от петима железни конници стоеше някак усамотена сред толкова люде по стъгдата, пред плътно затворената врата на църквата. Самуил ги гледаше мълчаливо, мълчеше срещу него и старият управител, навъсен, неподвижен, и само когато конят му помръдваше с крак, полюшваше се и той изтежко на високото седло. По устните на Самуила Мокри потрепна усмивка и той пръв продума:
— Очаквам да ме приветствуваш, войводо Курте, щом вече съм влязъл в града ти.
Войвода Курт най-напред помръдна дългата си брада, едва след това се чу гласът му, глух и дълбок, като че ли някъде иззад широките железни плочи на бронята му:
— Аз не съм те канил и чакал, за да те посрещам и приветствувам. Портите на града бяха затворени.
— Но аз не идвам тук като враг, войводо и управителю. Аз съм син на комита на тая област и войвода български.
— Чувам вече от много дни за тебе. Като баща си Никола Мокри и ти искаш да бъдеш пред всички други и не питаш дали те искат, или не те искат. Къде си тръгнал с тая войска? Чувам, че си се прогласил за комит, а царска повеля нямаш. Искаш да наложиш своеволието си. Чувам и за Давида Мокри, готвил се да става цар, а това ще бъде изменничество. Ще се върнеш ти, откъдето си дошъл, и ще чакаш да ти се заповяда какво да вършиш.
Прилепският войвода говореше бавно, отделяше всяка дума, но Самуил го изчака търпеливо да се изкаже докрай. Едва след това заговори той, а от устните му бе изчезнала и всяка следа от усмивка:
— Както ми говориш, така и ще ти отговоря, войводо и почтени управителю. Аз не съм се прогласил за комит и не за себе си съм тръгнал с тая войска. И ако съм излязъл пред всички, то е, защото никой друг не иска да излезе напред, да поведе и другите. Тръгнал съм да спасявам царството ни, войводо, и който ще помага — добре дошъл, а който ще пречи — ще го смятам за враг на царството ни.
Войвода Курт наведе глава, та лицето му се скри в широката бяла брада. Сетне се извърна и се загледа в синовете си, които бяха застанали зад него и двамата като сложени от чужда ръка върху седлата. Виждаше се от далеко как въздъхна той, после пак се обърна към Самуил и лицето му не беше строго, както малко преди това, а изразяваше голяма скръб. Той каза:
— Ето и аз не мога да ти се противя. Войниците ми сами ти отвориха градската порта. Дори и собствените ми синове няма да бъдат с мене, ако река да ти се противя; те не обичат оръжието, не са като тебе и като братята ти. Никола Мокри и тук ме надмина. Ти право каза: в България днес ще заповядва, който излезе пред всички. Е, прави, каквото си намислил, и дай боже, да е за доброто на царството ни. Да вървим горе… — добави той и задърпа юздата на коня си.