Комит Всеслав посрещна зетя си развеселен от неговото ранно посещение; старата му глава още шумеше от изпитото вино предната сватбена нощ. Той беше човек с висок ръст и посегна с дългите си ръце да прегърне зетя, но Арон бързо се отдръпна. Старият човек го погледна учуден и дори уплашен. Колкото и да беше широкоплещест и мускулест, Арон би се загубил с ниския си ръст в мечешките обятия на тъста си и това го ядоса. Той и без това бе дошъл при стария комит вече освободен от принудата да се подмилква край него, а сега дебелите му вежди се сключиха недружелюбно, гласът му прозвуча остър и студен:
— Дошъл съм по важна работа… татко — добави той неохотно това обръщение на роднинска близост, с което не можеше да свикне.
— Се-седни… — заекна в изненадата си комит Всеслав.
Арон поиска да използува и това смущение на стария човек, за да се покатери по-бързо на врата му; той седна при него и веднага продължи, без да смекчи остротата на своя глас:
— Никога ли не си помислял, че ето близу три месеца царският престол в Преслав стои празен? Ако за това не мислят първите люде в царството, кой трябва да мисли?
Настана мълчание. Арон чакаше отговор като съдник, а комит Всеслав мълчеше виновно и най-сетне продума:
— Как да не мисля… Мисля, но… Те всички сега натам гледат, но аз съм стар човек и… нели има законен цар… синът Петров.
— А тъкмо ти — продължаваше да го съди Арон, — тъкмо ти трябва да мислиш най-много за българския престол. Вие с баща ми сте най-първи между царските управители, а сега ти си самичък и пръв между всички. Твоите години тук са нищо, но ако се чувствуваш отпаднал — не съм ли аз до тебе, твой зет и син на комит Никола Мокри? Кой друг трябва да мисли и да работи за доброто на царството ни?
Арон беше винаги склонен към комедиантство и присмехулство; дори и сега, когато пристъпваше към изпълнението на най-съкровените си кроежи, едвам се въздържаше да не изкриви строгото си лице в присмехулна усмивка пред безпомощното смущение на комита. Той продължи със същото строго лице и само гласът му премина в по-мек, вразумителен тон:
— Царството ни не може да стои повече без цар. Синът Петров е в ромейски ръце и няма да излезе оттам. А ние какво чакаме? Да седне на престола някой по-хитър и по-бърз злодей! Ти, средецкият комит и пръв сред всички други управители, трябва да прогласиш, че вземаш в ръцете си всички работи на царството, докато седне на опразнения стол най-достойният. И ако не се намери друг, по-достоен — ще седнеш ти по право и по заслуга.
— Що говориш ти! Има си законен наследник на царския престол. Ние го чакаме да се върне и да седне на бащиното си място…
— Ние ще чакаме, но има други, които не чакат.
Старият комит продължи приказката си разколебан:
— Аз не мога да поема такова бреме на старите си плещи. И такава претежка отговорност, претежко задължение…
Арон се приведе към него:
— Разбирам, татко! Но ти дай път на мене и върви с мене.
Комит Всеслав се загледа продължително в лицето му, толкова близу до неговото, в черните му искрящи очи. Някога старият комит бе мечтал да стане прочут велик войвода като баща си, но дългогодишният му живот сред богатство и доволство, в такова време на всеобщо разтление, бе го направил бездеен и ленив. Сега младото лице на Арона и дръзките му очи пробудиха някакъв сладостен спомен в него, някакви забравени, примамливи блянове. Но той и се боеше вече от тия очи, не би се решил да се противопостави на бляскавия им, настойчив поглед. Старецът тихо попита:
— Що мислиш да правиш?…
— Ще дигна силна войска и ще вървя към Преслав. Ти само позволи да събера войската от твое име.
Комит Всеслав въздъхна дълбоко, подигна широките си рамена. Това беше неговият колеблив отговор. Тоя отговор стигаше на Арона Мокри. Той не каза никому за писмото на Самуила, не бързаше и със своя отговор, а бързаше да изпревари братята си. Подобно на Самуила, раздвижи целия Средец и цялата Средецка област. Той също разгласи, че се дига за спасението на царството. Имаше той някои леснини и за по-късо време направи повече. Имаше богатството на тъста си, селският народ тук беше по-покорен, и селският, и целият народ в областта; той и не се стесняваше да обещава награди и всякакви облаги на людете, които събираше около себе си. Най-напред спечели управителите на Бояна, на Перник и Велбъжд, викаше ги в Средец и ги гощаваше в богатия дом на тъста си, а и сам ходи няколко пъти в Бояна, в Перник, та чак и във Велбъжд. Преди да има още такава власт, той ги прогласяваше и ги наричаше войводи и велики войводи, на което те се подсмиваха, но беше им и драго да го чуват. Особено много се трудеше Арон Мокри да привърже към себе си пернишкия управител Кракра, който и по-мъчно се поддаваше на внушенията и подмамките му. По произход Кракра беше от старите българи и едва на двадесетина години. Началничеството на Перник бе наследил от баща си поради особената благосклонност на цар Петра към стария пернишки управител, който някога го бе водил в Рила на среща с Йоана, рилския пустинник. Кракра беше надарен и с лични свои достойнства, та царят се възхитил от него още като го видял за пръв път. Пернишкият управител беше силен и красив момък, с храбро сърце; предната 968 година той се притече на призива на царя с дружината си срещу богатирите на Светослава Киевски и показа голяма смелост, та цар Петър потвърди още един път званието му, като постави под негово управление и редица други по-малки твърдини по горното течение на Струма. Кракра би бил опасен съперник на Арона Мокри, но умът му не беше много остър и повече се въодушевяваше от бъдещите си воински подвизи.