— Да живее новият цар! Да живее Арон Мокри!…
Никой не подемаше тия самотни възгласи и се виждаше, че викаха подставени люде.
Докато шумеше народът вън, блъскаше се по тесните градски улици, трупаше се още повече изгладнял и ожаднял около бъчвите и кошовете с храна, в просторната съборна църква средецкият митрополит с още двадесетина други духовници, облечени в църковни одежди, извършваше тържествен молебен сред облак от тамянов дим. В тоя светъл облак, който изпълваше цялата църква, меко блестяха многобройните запалени свещи, златото и пъстрите украси по иконите, по облеклото на духовниците, на знатните богомолци. Молитвените песнопения се подземаха от разни страни, повтаряха се и се проточваха в безкрайни извивки, меко звънтяха звънчетата на кандилницата, прошумоляваха тежките облекла на богомолците, които се кръстеха с широк замах.
Вече към края на молебена изеднаж настъпи тишина и на второто стъпало пред царския стол, вдясно от царските двери на олтара, се изправи с късия си ръст, напет и горделив Арон Мокри. Той сложи едрите си ръце върху дръжката на меча, който изглеждаше дълъг за него, и огледа знатните богомолци наоколо с остър надменен поглед, лицето му беше бледо. Тоя път нито помисли да се криви и преструва. Като се изправи пред всички средецки велможи, той не се реши да каже всичко, както бе кроил и редил преди, но пак започна с голяма дързост:
— Вън народът вика: „Да живее новият цар.“ Споменава и мене. Престолът в Преслав стои празен, синовете на цар Петра са в Цариград и няма да се върнат. Народът иска цар, не може царство без цар. Реши се да се дигне цялата Средецка област и да поиска да седне нов цар в Преслав. Ще изтеглим и оръжие, ако трябва, и кръв ще пролеем. Нека се помолим сега всички за успеха на нашето дело и нека бог ни помага…
Арон млъкна, но не слезе от стъпалата пред царския стол. Той шареше с големите си очи от човек на човек, с упорит, застрашителен поглед. Той бе взел преди това още почти всички средецки боляри на своя страна, но искаше сега да покаже себе си като цар и да внуши страх, да наложи послушание. Тъкмо в тоя миг неочаквано се чу някъде откъм средата на църквата разтреперан, но силен глас:
— А кой си ти, Ароне Мокри, и откъде дойде да застанеш там, на царския стол! Вижда се накъде си се запътил. Народът вън е безумен и не знае що иска. Някой го е накарал да те иска за цар. Ти си го накарал, ето и бъчви с вино са извадени по улиците…
Всички гледаха Арона. Рядко ще се извърне някой да погледне кой изрече такива резки думи, но мнозина го познаха само по гласа му. Това беше Христос Есхач — последният от болярския род Есхач, който бе изпаднал и бе загубил богатството и силата си. Някои и се учудиха как бе попаднал тук Христос Есхач, то той, види се, сам се бе присъединил към блестящата тълпа на средецките големци, без да се свени от извехтялото си облекло. Беше около четиридесет, четиридесет и пет годишен мъж, висок и сух, изгърбен, с тесни, отпуснати рамена, с дълга, посивяла коса и дълга рядка брада, с тясно бледо лице и голям гърбав нос. Те се гледаха с Арона един дълъг миг, около Христоса Есхач неусетно се образува празно място — всички се отдръпнаха от него. Арон направи знак на войниците, които стояха към трите изхода на другия край на църквата, спуснаха се петима или шестима от тях, сграбчиха Есхача и го повлякоха навън. Той се дърпаше и пак завика с още по-силен глас:
— Цар искаш да ставаш… Събрал си всички и сега всеки бърза да се нареди до тебе. Аз не те признавам, не те признавам! Не виждате ли? Боляри… Не се ли срамувате? На престола на Бориса… на Симеона…
Войниците го изтласкаха вън, започнаха и да го бият:
— Млък! Ще ти затъкнем гърлото с желязо…
Вън се бе струпала голяма тълпа да чака излизането на болярите.
— Иска да ви става цар! Цар Арон!… — изкрещя Христос Есхач, размахал дългите си ръце, изкривил презрително разкървавеното си лице.
Тълпата пое тия думи и се развика, заглуши гласа на дрипавия болярин: