— Говори — кимна му Арон.
В трапезарията стана тихо.
— Пристигнали са пътници от Преслав — рече младият човек и добави на един дъх: — Върнал се там новият цар.
В широката трапезария стана още по-тихо, спрели бяха свирците в съседната стая. В настъпилата голяма тишина изеднаж се чу гласът на Варвара, съпругата Аронова, нетърпелив и още повече изтънял от внезапен гняв:
— Кой е тоя нов… цар!
Заговори пак младият воин, без да я погледне, и не сваляше очи от Арона, който очакваше отговора му:
— Борис… синът на цар Петра. Върнали се от Цариград и двамата царски синове и Борис, по-старият, седнал на бащиния си престол. Това разправят и твърдят пристигналите от Преслав. Заповядано ми е да съобщя на…
Арон го прекъсна с рязко движение на ръката си. И пак му махна — да си върви. Младият воин излезе. След него излязоха и жените; от лошо сдържан гняв Варвара едвам спазваше необходимия ред — да върви след майка си.
Мъжете на трапезата се пораздвижиха, някои дигнаха чашите си и пиха, но никой не отваряше уста да проговори. Изненадата беше обща, но всеки беше изненадан по своему от неочакваната вест за пристигането на законния цар. Пръв заговори старият комит Всеслав, макар и той да знаеше, както всички, за домогванията на своя зет, а донякъде и за общите кроежи на четиримата синове на комит Никола Мокри. Той поглади белите си мустаки, брадата си и каза с чисто сърце:
Негово право е да седне на бащиното си място. Но дано е надарен с царска сила и царска ръка.
Вечерята не продължи много. Никой не се реши, а негли и не помисли да дигне чаша за новия цар. Никой не се сети да накара и замлъкналите свирци да продължат свирнята си. Сътрапезниците станаха да си вървят По знак на Самуила, последни в трапезарията останах само четиримата братя.
— Утре заминавам за Преслав — рече той. — Искам да видя с очите си какво става там. Нов цар… Пътници са дошли… Но ние още не знаем на здраво какво е станало в Преслав и нека войската ни стои тук, докато се върна. Чакайте ме, докато се върна, и дано всичко да е за добро.
— Нов цар… — бутна с нога Арон един стол. — Ромейски пленник!
Чу се плътният, тих глас на Давида:
— Ние трябва да се върнем всички по местата си и да разпуснем войската. На престола е седнал законен цар. Ще чакаме и ще го видим в делата му. Така ще бъде за всички по цялото царство, така трябва да бъде. Не бива да го смущаваме още в първите дни на претежките му царски грижи.
Най-младият брат пристъпи към най-стария, сложи ръка на високото му рамо и се обърна към другите двама:
— Сърцето ми е изпълнено с лоши предчувствия. Ще отида да видя с очите си. Какъв ли е новият цар, ако наистина е дошъл? Знаем го само по име. Как ли е посрещнат в Преслав от всички ония, които гледаха с лакоми очи празния царски престол… Брате Ароне, аз и за тебе не знам какви мисли таиш сега… Не мога да се върна в Охрид със спокойно сърце. Не напразно дигнахме ние тая войска и трябва три пъти да премислим, преди да я разпуснем. А може да е нужна и на новия цар. Аз ще отида в Преслав. Вие ще ме чакате тук и войската ще стои тук. Едва след това — обърна се той към Давида, без да сваля ръка от рамото му, — едва след това ще знаем какво трябва да правим.
IX.
Самуил Мокри замина на другата сутрин за Преслав, придружен само от слугата си Радой и от един млад коняр, който водеше още четири коня за смяна. Младият войвода се облече като обикновен пътник, със здраво, но просто облекло. Под горната си дреха той облече тънка стоманена ризница, опаса и къс меч; облече под дрехата си ризница и Радой, опаса и той меч. Така те по-малко биха привлекли погледа на дебнещия по пътищата разбойник, биха могли навсякъде да пренощуват и с всекиго да влязат в разговор. Самуил бе минал почти по същия този път преди една непълна година, но тогава пътуваше с полка си, а сега тръгна с по-други мисли и с по-други грижи.
Докато минаваха тримата пътници през равното Средецко поле, погледът на Самуила не се спря никъде за по-дълго време. Раззеленили се вече, неголеми гори се редуваха с широки тревисти поляни; обработената земя беше малко — виждаха се ниви и ливади само около малките селища, по припеците или край малките потоци и рекички, чиито води бързаха към Искъра. Редките селища от двете страни на пътя се познаваха по стълбовете дим, които тук-там се точеха сякаш направо от земята — някои от човешките жилища бяха под земната повърхност и се виждаха едва ли не само покривите им от прогнила слама или чимове. Нямаше и много люде около тия малки селища, които се познаваха също и по лая на кучетата; пръснати бяха люде по нивите и ливадите или ще се мерне косматата глава на някой облечен в кожи, полудив овчар или говедар, който, скрит зад някой дънер, зад някоя скала, следи с навъсен поглед непознатите пътници.