Тримата пътници спряха в една странноприемница, конярят и Радой прибраха конете в обора. Уморени бяха и тримата, а вече се смрачаваше. Те влязоха в общото помещение да вечерят. Самуил не искаше да показва господарството си и нареди на слугите да седнат на една и съща маса с него. Ядоха и еднакво ядене, а господарят поръча и три половинки вино — за себе си и за двамата слуги. Кръчмарският слуга, който им прислужваше, не им обръщаше голямо внимание и още повече като забеляза, че не бяха тукашни.
Наоколо беше пълно с люде, насядали на купчини по малките ниски маси. Глуха, многогласа врява пълнеше широката кръчма. Беше още рано и в кръчмата още продължаваше тихият час. Людете разговаряха по-спокойно, двама слуги разнасяха навреме поръчките, стопанинът на странноприемницата, дребен мъж с черни игриви очи, се усмихваше самодоволно иззад своята продълговата маса в ъгъла срещу вратата. На няколко места из кръчмата бяха поставени високи светилници, които едвам разпръскваха сгъстяващата се тъмнина под ниския таван с треперливите си пламъчета. Колкото повече се стъмваше над града, движението вън намаляваше, а в кръчмата влизаха по-често зажаднели пиячи. Някои сядаха по масите, други се спираха пред масата на стопанина, изпиваха по няколко пръстени чаши медовина или вино и си отиваха. Ала скоро в общата врява започнаха да се дочуват повишени гласове, проточени повиквания, високо изречени думи. Настъпваше веселият час, кръчмарят се усмихваше още по-самодоволно зад своята маса, слугите му шетаха още по-чевръсто.
Както винаги, Самуил Мокри не яде продължително и дигаше пръстената си чаша само за една или две глътки. Той мълчеше и докато разплиташе собствените си мисли, надаваше ухо към гласовете, които се дочуваха по-близу или по-далеч из кръчмата. Конярят му за пръв път в живота си сядаше да се храни на една маса с господаря, та първите залъци засядаха в гърлото му. В голямото си смущение той свали рунтавия си клобурец от овча кожа и като не знаеше къде да го дене — мушна го между нозете си под масата. Калпакът скоро падна оттам, конярят съвсем се уплаши и цял запъхтян, предпазливо го издърпа с нога навън, наведе се и отново го сложи на рошавата си глава, Радой забеляза мъките му:
— Ти какво току пъшкаш… Остави калпака. Ще наръсиш някоя въшка в яденето.
Сам той въртеше глава на всички страни и докато работеха челюстите му неуморимо, работеше и езикът му. Радой не премълчаваше и собствените си мисли, но подемаше и всяка дочута наоколо дума, намесваше се във всеки дочут разговор, макар и само под носа си:
— … С царя живеят в един град, а и те като нас вонят, и те в дрипи… Аз не казвам за мене и за тебе, господарю… И тука същият дрипав и въшлив народ. Я го тоя… Вижда се, че изпива последната си паричка… О-оня пък там се оплаква от господаря си и казва, че ще бие жена си… Тъй, тъй, братче… С дървото по главата. Ако не можеш господаря, дръж же-жената…
Конярят местеше уплашени очи ту върху него, ту върху Самуила. Но като слушаше смелите думи на Радоя, а господарят не се скара нито еднаж, поотпусна се и неговото ратайско сърце, та и той дигна половницата си.
В кръчмата стана още по-шумно. Звънна, проточи гъгниви звуци и гусла. На една маса наблизу бе приседнал край другите люде там и някакъв дребен попрегърбен мъж, който дърпаше високо извития лък на гуслата си с малка, но силна ръка. Като се поизвърна свирачът, сякаш се оглеждаше и търсеше нещо, Самуил забеляза, че той беше сляп и с двете си очи; дълга и нечиста, вече прошарена коса се спущаше от двете страни на тясното му лице, което беше обраснало с рядка, също прошарена брада. На масата до него беше сложен проскубаният му калпак с дъното надолу — за тия, които биха пожелали да го дарят за свирнята му. Той свиреше мълчаливо, с живи, сигурни движения на малката си, мургава ръка и врявата в кръчмата не можеше да заглуши игриво преплитащите се звуци на гуслата. Някъде из кръчмата се чу глас:
— Карай, Павле! Запей, запей една… Кръчмарино, налей му от мене половинка…
Ти му дай първо да хапне — че се друг глас.
— Вие не се грижете за това — обади се някой от масата, дето седеше свирецът. — Павел е с нас…
Звуците на гъдулката се поколебаха, дори млъкнаха за малко, веднага след това ръката на свиреца изтегли два плътни и стройни звука, които се залюляха плавно, след тях заситни друг, по-тъничък и някак плачлив, после се зачу изтихо, по бързо се разнесе из цялата кръчма мек и чист глас: