Майко ле, стара майчице, поканих свирци, сватове, сватба ще дигам голяма…
— Ееее-хеее — проточи гласа си свирецът и повтори: — Сватба голяма…
— Ехеее! — чуха се провиквания от няколко страни. — Карай, Павле!
Самуил се бе притъкмил да върви да спи, но сега поръча още три половници вино и се настани по-удобно на стола си — при умората му и при всичките негови грижи самото му сърце пожела да послуша гуслата и хубавия глас на слепия свирач. Простата и тъжна песен за някаква нестанала сватба, понеже булката се разболяла от зла болест и черна магия, звучеше като църковна песен, но имаше в нея по-друга сила и беше по-жива. Като се чу гласът на свиреца, врявата в кръчмата позатихна, но скоро пак се засили, като че ли никой и не чуваше песента. Слепият свирач свири и пя дълго, изпя няколко песни. Тогава се чу друг един, силен и дрезгав глас; край отсрещната стена се изправи около петдесетгодишен мъж с дълги, провиснали мустаки, с кожена дреха без ръкави и с протъркан кожен шлем — види се, беше някакъв предишен воин.
— Стига! Стига… — замахна той с ръка към свиреца. — Стига сватби и… Запей някоя на мъка и… — заблъска едър юмрук в гърдите си: — Да излезе тая мъка оттука, от сърцето ми, човече!
— Запей, Павле, царската… — чу се и друг глас, но веднага замлъкна, като да се уплаши сам от себе.
Ослуша се цялата кръчма. Зазвучаха отново двете струни на гъдулката и макар да бяха тихи звуците им, изпълниха цялата кръчма. Надигна се и гласът на слепеца, захвана като въздишка и се проточи все тъй, като да напираше в него скръб, която не можеше да се изкаже докрай:
— Стига! — викна пак мъжът с кожения шлем. — Не ща царски песни.
— Млък там! — чуха се други гласове. — Тебе ли ще слушаме…
— Не ща царски песни! Цар Петър умря… Мене ме биха е тояга, аз гриза празните ясли… Мъка ми е, люде!
— Пийни си, ще ти мине.
— Пийнал си той, та препил.
— Мъка… Само ти ли?…
Песента на слепеца замлъкна, затихна и гуслата му, пак се надигна от всички страни врява и викот. Самуил стана.
Конярят отиде да нощува в обора при конете, а Самуил Мокри и Радой се качиха на горния кат на странноприемницата, където имаше няколко стаи за пренощуване, общи за всички пътници. Те влязоха в стаята, която им бяха посочили преди това още, но вътре имаше и друг един пътник. Той седеше на тясното си легло с лакти, подпрени на колената, с ниско наведена глава и нито се помръдна, когато влязоха. Беше се разсъблякъл за спане, но, изглежда, отдавна седеше тъй, углъбен в мислите си. Той беше стар човек, с побеляла коса и брада, темето му беше оголяло и лъщеше при бледата светлина на един малък светилник, който беше сложен на висока поставка в ъгъла. В стаята имаше още три други легла, също тъй тесни и ниски — по три голи, лошо издялани дъски, сложени върху разхлабени подпори. Радой хвърли на две от тях по една овча кожа, по една вълнена тъкана покривка, друга някаква завивка или дреха сгъна за възглавница и я сложи на леглото, на което трябваше да легне Самуил; за себе си той избра леглото, което беше най-близу до вратата. Той все оглеждаше стария човек, но не се решаваше да го заговори — виждаше се, че старецът беше болярин или някакъв началник: в близкия ъгъл беше подпрян дългият му меч, Радой не можеше да изтрае повече — най-после трябваше да знае с кого ще спи господарят му в една стая тази нощ, пък и той самият, а и непознатият беше някак чуден. Ала тъкмо той, непознатият, го изпревари — подигна глава, поогледа се и каза с дрезгав, старчески глас:
— Прощавайте, добри люде, бях се замислил, пък може и да съм позадрямал…
— Бъди спокоен, старче — отвърна Самуил. — Ти с нищо не ни пречиш.
Той стоеше до леглото си и се готвеше за спане. Когато свали горната си дреха, старият човек съгледа ризницата му:
— Ти, изглежда, си войник, млади човече. Аз също воювах още със Симеона великия.
Не успя и тоя път да заговори Радой — докато нагласи дебелия си език, изпревари го Самуил:
— Малко съм воювал аз, старче, макар да съм се нарекъл войник. В мирни дни израснахме ние по-младите — добави той, без да сваля очи от стария човек, и като че ли искаше да го изпита с думите си.
— Ха! — подскочи цял, с неочаквана пъргавина старецът. — В мирни дни… Това са дни на неправди и разбойничество. Откъде идеш ти с тия думи на езика си?