— Да вървим, синко. Като съм толкова стар, ето, за тебе ще се уловя. Добър път си избрал, пък аз ще те водя, където съм минал вече много пъти, но без полза. И при Никита ходих, и при управителя, и в затвора, и… без полза…
Борис Илица поведе младия си другар към вътрешния град; там беше царският двор и палатите на всички велики боляри. Вратите на вътрешния град се отваряха при изгрев слънце, ала стражите не пущаха всекиго да прекрачи прага им. Те не спряха ни Самуила, ни стария хилядник, ни Радоя, който също беше препасан с меч и вървеше още по-самоуверено след господаря си пред очите на стражите. Тук нямаше навалица и улиците бяха по-широки между високите огради и каменните стени на болярските домове. Старият Илица се спря пред една здраво затворена порта:
— Тука е.
Самуил огледа портата, побутна я и с ръка, сетне улови меча си, както беше в ножницата, и почука с дръжката му.
— Недей така! — подвикна старецът уплашен. — Няма да ни пуснат. Трябва да почакаме, докато излезе някой.
Самуил го погледна мълчаливо и почука още по-силно с меча си. Някой затропоти с железа и лостове зад портата, скръцна и се отвори една вратичка, която беше изрязана в самата порта. Показа се там един от слугите на болярина — навъсен и още повече се навъси, като видя тримата ранни гости.
— Що е това… още спят людете! Ти пак ли? — позна той стария Илица.
Самуил го побутна с лакът и слугата се отдръпна, слисан от тая дързост на непознатия, който влезе веднага в отворената врата; пристъпи след него и Радой.
— Искам да видя великия болярин — каза Самуил, приведен застрашително към лицето на болярския слуга.
— Не може тъй… Кой си ти… — започна да се съвзема слугата, но Самуил отмина нататък. Изпречи се Радой.
— Ама кои сте вие! — избухна болярският слуга. — Ще викам… Ей сега!
Радой изкриви цялото си лице, изблещи срещу него учудени очи:
— Какво ти, човече! Знаеш ли ти кого искаш да спреш! Войвода е и сам царят го познава.
— Великият болярин е още в леглото си — упорствуваше слугата, но гласът му поомекна: — Чакайте да пратя да му кажат. — После той се улови за Бориса Илица: — Ти, старче, пак ли се влачиш! Тебе няма да те пусна. Не, не!
Радой се върна, улови за ръка стария хилядник и го задърпа към болярското жилище:
— Как няма да го пуснеш… Той е вуйчо на войводата. Стори път, човече, не ни спирай, ще получиш двайсет и пет то-тояги за непослушание. Нели знаеш, все слугите са виновни за всяко нещо…
Самуил проникна по-лесно нататак и влезе в самото жилище на великия болярин, а след него и двамата му другари. В широкото преддверие на долния кат ги пресрещна личният слуга на болярина. Тук не можеше иначе и Самуил рече:
— Кажи на господаря си, че иска да го види войвода Самуил Мокри.
От една врата излезе сам великият болярин Никита Гургут и започна още от прага:
— Какво каза? Мокри ли? Самуил Мокри? Ти ли? Войвода… Откъде си ти?
— От Охрид.
— Вие, бунтовниците… Четиримата братя Мокри!
Черната лъскава брадица на Самуила щръкна напред:
— Ние не сме бунтовници, болярино. Срещу кого ще се бунтуваме?
Никита Гургут разглеждаше Самуила с голямо любопитство и, види се, не хареса скромната му външност; той пристъпи по-смело:
— Тук знаем всичко. И царят знае всичко. Заграбили сте управлението и в Охрид, и в Средец. Войска дигате срещу Преслав.
— Когато взехме управлението и събрахме войската, в Преслав нямаше цар.
— Сега има цар. Цар Петровият син се завърна… вторият Борис.
— И ти си до него… Всички вие тук веднага до новия цар.
— До него съм — поглади широката си, почти цяла побеляла брада Никита Гургут. — И ще го пазя от такива като вас.
Самуил се приведе едва-едва:
— А кой ще го пази от такива като тебе, Никита Гургут?
Великият болярин изпъчи гърди и под леката му домашна дреха от морава коприна се очерта огромният му корем, по увисналите му месести бузи се появи гъста, възсинкава червенина:
— От мене ли? … Аз съм велик вътрешен болярин още при цар Петра, сина Симеонов…
— А ето един — посочи Самуил с рязко движение стария хилядник, — един, който е воювал заедно с цар Симеона. Познаваш ли го?
— Познавам го. Неговият син уби един от людете ми.
Хвърли се към него Борис Илица, разтреперан от гняв:
— Уби! Ти пак лъжеш. С тая лъжа заграби земята ми, с нея затвори сина ми, а може и да си го погубил! — Старият човек се извърна към Самуила с насълзени очи и като да го призоваваше за свидетел: — Симеон, моят син, нарани един от людете му, за да защити свободата си. А тоя скри ранения си човек или го уби и обвини детето ми.
Самуил пристъпи по-близу към Никита Гургут.