— Къде е Симеон Илица, болярино?
— Не знам.
— Твои люде са го взели. Ти знаеш къде е… кажи!
— Предадох го в затвора. За убийство.
— Ще отидем да го търсим в затвора. И ако не го намерим, ще дойдем пак при тебе. А тебе лесно ще намерим, няма да успееш да се скриеш.
— Ще кажа аз и тебе да затворят… Бунтовнико!
Самуил се отдръпна към вратата, без да сваля поглед от него:
— Ето как пазиш царя ти, велики болярино. С нечестиви мисли и с нечестиви деяния.
Самуил не дочака отговора на болярина и излезе от къщата му, следван от двамата си другари.
Като излязоха пак на улицата, целият вътрешен град и като че ли целият престолен град ехтеше от клепала и камбанен звън. Във вътрешния град имаше двадесетина малки и големи църкви — в царския двор, на стъгдата пред него, друга по-нататък, по домовете на болярите, и всяка имаше клепало или по една, по две и три камбани. Много църкви с клепала и камбани имаше и по другите части на престолния град. Съживили се бяха и тихите преди това улици на вътрешния град. Наизлезли бяха люде — много повече мъже и по-малко жени, и всички се бяха запътили към църквите. Ранните богомолци вървяха тихо по улиците и тихо разговаряха, но мнозина между тях бяха духовници. Радой не можеше да се начуди на тия църкви и камбани, на тия църковници и черноризци и все се озърташе да ги гледа:
— Къде се намериха толкова по-попове и… Да не сме в някой манастир? Какви са кротички, мравка няма на на-а-а-стъпят. И май всички на ромейски приказват…
Самуил Мокри и Борис Илица вървяха на две стъпки пред него и старият човек ту подхващаше приказката на слугата, ту и сам искаше да каже по нещо на младия си другар, към когото повече се прилепи, като узна за войводското му звание:
— Така беше и при цар Петра… Манастир, а не царски двор. Ето и новият цар също… А тия люде… управители и тия чернокапци… мнозина са ромеи. Дойдоха с новия цар.
Самуил мълчеше. Звънът на многобройните камбани кънтеше в ушите му, през него той чуваше стъпките на богомолците, чуваше говора им, присмехулните думи на слугата си, дрезгавия задъхан глас на стария хилядник, чуваше и виждаше всичко наоколо, но не отваряше уста да продума — нямаше с кого да сподели и не искаше да споделя мислите си, пълни с тревога, горчива скръб и гняв. Той трябваше да види всичко, да чуе всичко. Може би не всичко е така тревожно и противно…
Борис Илица въведе Самуила и слугата му в голямата сграда на градското управление. В мрачното преддверие ги пресрещна стар човек, който сякаш едвам крепеше върху себе си войнишкото облекло — броня, изпомачкан стар кожен шлем и провиснал войнишки меч. Той не ги дочака да продумат и махна с ръка към тях:
— Няма още никой… Църква още не е пуснала.
— Ще почакаме — рече Самуил.
— Чакайте — приподигна рамена старият войник и току се обърна към Борис Илица: — А ти, старче, колко пъти вече…
— Сина си търся…
— Търси, търси… — рече войникът с равен глас и повлече нозе по каменния под, изчезна в една врата.
Камбанният звън бе престанал. Тихо беше в мрачното преддверие, тихо беше из цялата сграда, усещаше се само миризма на застоял, влажен въздух, усещаше се и студенината на каменния под и каменните стени наоколо. Хилядникът зашепна плахо:
— Сега тук всеки ще иска пари… Всеки, за да те пусне при по-големия. И не се срамуват да искат, като да е това царски данък.
— Ние ще влезем направо при управителя. Без данък.
— Няма да ни пуснат лесно при него, войводо.
Самуил го улови за лакътя:
— Знаеш ли къде е? Заведи ме да го чакаме пред вратата му.
Старият хилядник мълчаливо поведе двамата си другари, изкачиха се те по една каменна стълба на втория кат. Тук беше по-светло. Няколко прозорчета в стените пропущаха дневната светлина, макар и оскъдно. Старецът се спря пред една врата:
— Тука е. Но те ще ни прогонят.
Самуил Мокри застана пред самата врата, а Борис Илица — до него; Радой застана по-настрана, но и той се бе умълчал, види се, от някакъв страх или стеснение в тая каменна сграда и пред вратата на преславския управител. Стояха те тримата тук като някаква почетна стража. Отеднаж в тишината нахлу пак камбанен звън, засили се, затрептяха и се запреплитаха звуци от всички страни. После пак всичко затихна, но скоро се чуха долу гласове и стъпки.
Изтича по стълбата на горния кат най-напред един млад и много мършав човек, та коженият колан, с който беше препасан, сякаш всеки миг можеше да пререже тънкия му кръст; на ниското му капе стърчеше бяло гъше перо, под мишницата си носеше някакви свитъци и Самуил позна, че това беше писар. Като видя застаналите пред вратата люде, писарят притича още по-бързо към тях със строго лице: