Тя не се свърза, не се сля с мъжа си, не влезе като своя между людете му, а остана извън тях и срещу тях. В много неща тя не разбираше мъжа си, не я разбираше и той Самуил и не подозираше нищо нередно в това, което я отблъскваше и измъчваше, а тя никога не се разкри напълно пред него, остана затворена в своята надменност, в чуждинското си презрение към новите си люде.
И ето всичко продължаваше все така. Самуил държеше жена си на определено за нея място. Той я обичаше, макар и не така пламенно, както в началото на тяхната връзка, но я обичаше топло и честно като своя жена, радваше се на нейната младост и хубост. Все пак не би седнал да споделя с нея това, което беше негова мъжка работа и грижа. Така знаеше той — жената си е жена, мъжът трябва да я обича, да я гали, да й се радва, но друго нещо е мъжът и друго е неговото място в живота. Там, където те бяха различни, трябваше да бъдат разделени един от друг. С какво би могла да помогне жената, когато мъжът тръгваше на война? Тя само би му пречила с плача си и с всичките си женски слабости. Така беше и когато мъжът се занимаваше с царски работи, и когато редеше имота си, и когато ходеше на лов. Жената ще седи до огнището, ще пази огъня, ще гледа децата, ще чака мъжа си и ще го посреща.
Той се върна за Великден, да прекара празника заедно с жена си, но я остави още на третия ден и не каза къде отива, за колко време, по каква работа. Беше още ранна пролет, време на чести бури и проливни дъждове, ва тъмни, тревожни нощи. Така се случи и през нощта веднага след заминаването на Самуила — още на смрачаване се надигна буря иззад дивите планини на запад, откъм морето. Гъсти и тежки облаци, черни като сажди, се зададоха по небето, влачеха се по самите хребети и върхове на планините, водеше ги буен вятър. Покриха те цялото небе, надвесиха се ниско, сякаш да затиснат земята, да я залеят с водите си. Езерото потъмня, запремята се тревожно, та шумът на вълните му се чуваше чак горе, в господарската твърдина, донасяше го вятърът. Бързо настана нощ, тъмна, черна, пълна със стенанията на бурята, с рева на езерните води, с всякакви други шумове и гласове, заплиска и дъжд, чийто шум изпълваше душата с тъга.
Двете жени, господарката и кърмачката на детето й, седяха сами в дневната стая. Те и двете вярваха в какви ли не тайнствени сили, какви ли не гласове чуваха в бурята, но им беше по-леко, докато беше будно детето, докато се движеха слуги около тях — да сложат вечеря на господарката, да постъкнат огъня в огнището, да донесат дърва за през нощта. Детето заспа и после като че ли не остана жив човек в тоя голям дом. Дойката взе да сс заглежда в господарката си с уплашени очи и цяла се разтреперваше, когато се блъсваше вятърът в прозорците на стаята. Агата седна при арфата си, но и нейните пръсти трепереха, глухо, плачливо зазвучаха опънатите струни при многогласия рев на бурята, който слизаше през широкия кумин на огнището и пълнеше стаята и цялата къща. Не изтрая и Агата. Остави арфата в ъгъла, скочи от столчето и рече с неочаквано силен глас, като че ли да надвика бурята и страха в сърцето си:
— Скоро да доведеш баба Босилка, скоро! И не се бави, да не стоя тук сама. Тичай, тичай…
Дойката се втурна към вратата. Когато не след дълго тя се върна, следвана от баба Босилка, Агата се нахвърли на старата жена, загубила власт над себе си от голям страх, та и българският й език беше още по-неправилен:
— Ето как ме мъчи, ето как ме мъчи! Защо ме оставя сама в тая… пустиня!
Баба Босилка беше дребна жена, още повече намаляла от годините. Тя стоеше едва-едва приведена пред Агата и се усмихваше на страха й:
— Ти не се плаши толкова, господарке.
— Вземи столче и седни — каза Агата.
— Ще седна, господарке, с твое позволение. Стара съм вече аз, не ме държат нозете, както някогаш…
Баба Босилка седна по-близу до огнището и свикнала цял живот да върши нещо, приведе се да пооправи главните, а после сложи в скута работливите си ръце и така остана някое време, неподвижна. Ала нейната старческа мисъл не преставаше да работи, да се върти около няколко все едни и същи неща, в които се бе събрал сега целият й живот: Самуил, къщата и живота в нея, времето, най-вече поради ревматизма в старите й колене, и няколко спомена от миналия й дълъг живот, оставили ярки, незаличими в паметта. На първо място Самуил. Заедно с майката на Радой тя бе помагала на старата господарка Рипсимия да отгледа децата си и Самуил, най-малкият, бе останал докрай в ръцете й. Самата тя не беше се омъжила, не беше имала свои рожби и цялата любов на женското си сърце, на своето сирото сърце бе изляла върху господарските деца и най-много върху най-малкия. А и Саумил беше такова дете до късно не се отдели от нея. Старата жена бе свикнала да живее с господарите и не се боеше от тях; не се боеше тя и от младата господарка, Самуиловица, както се бояха всички други слуги в къщата.