Седеше баба Босилка до огнището с ръце в скута мисълта й — подир лютите думи на младата господарка. И заговори, негли забравила, че не беше сама в стаята:
— … Не съм виждала аз той да мъчи някого. Ти така само си говориш, господарке; сърдита си му знам. Остави те и си отиде. Тъкмо на Великден. Да беше останал барем до края на великденската неделя. И мене ми избяга; не можах да му се порадвам повече. Ами нели е мъж, господарке…
— Мъж! Не остава никога в къщи.
Ето ще поговори тя със светлата си господарка. Светлата господарка не обичаше много Самуила. Баба Босилка знаеше и това.
— Мъжът не седи в къщи, а жената седи в къщи. И не е добър мъж, който седи до полата на жена си и се бърка в женските работи.
— Не искам да седи до полата ми — отвърна рязко Агата и продължи: — Той ме доведе тук, на края на света, не виждам жив човек, няма с кого да седна.
Старата жена и не помисли да се обижда от това че господарката не смяташе слугите за люде. Господарска работа. Но не се боеше тя от господарката си и пак подзе:
— Жената ще седи до огнището, а не мъжът. Ще гледа децата. Ще кити къщата. А ти, като си господарка ще държиш и слугите. Мъжът е вън. Ако искаш да знаеш, аз това също съм го чувала още от старата господарка, царство й небесно. И съм го виждала много пъти.
— Господарка ли била или… робиня на мъжа си.
— О! И каква още господарка… Цялата къща беше в ръцете й. Сити бяхме, облечени бяхме. Тя имаше грижата за всички. Старият господар, царство му небесно, през неделя, през две водеше гости. Какви трапези се слагаха! По цяла ялова крава ще сложат, по цял вепър ще опекат в пещта. Господарят, старият, не се знаеше ни кога ще излезе, ни кога ще се върне и колко пъти ще се върне пиян… Самуил никога не се е напивал. Ти не знаеш какво е пиян мъж и още повече ако е лют… Стоеше старата господарка по цели нощи ето на тия прозорчета, към езерото. Да го чака. Прозорчетата да светят; светлината да го притегля. И аз с нея. Но аз — не ме е много грижа за закъснелия. И току ще заспя, А тя и за мене ще намери време; ще ме покрие с някоя дреха, да не настина…
— Той говори като тебе — прекъсна я Агата.
— Самуил? Да… Нели е израсъл в ръцете ми…
Гласът на старата прислужница утихна и съвсем заглъхна; унесе се тя в спомени за старата си господарка. Воят на бурята вън все още изпълваше стаята и широкия зев на огнището, ала сякаш бе се поукротил и унасяше някак приспивно. Агата седеше на другата страна на огнището неподвижна, с наведени очи, а дойката вече дремеше в ъгъла зад нея. Разбудената мисъл на старата прислужница пак премина в думи и пак за умрялата господарка:
— … и тя роди тринайсет деца. Девет зарови в земята. Три преди Давида, две преди Мойсея; после загуби четири едно след друго и се роди Арои, а след него Самуил. Все мънички й умираха; само едно стигна до три години. Тя си е сега при тях; девет ангелчета й прислужват горе. Много жалеше за тях и повече като беше по-млада. Влагата, казваше тя в мъката си, влагата от езерото и от гората ми ги убива; и тия дебели стени, та никога не можем да ги стоплим… То… божа работа; той дава, той взема. И зли бесове има, зли сили…
— Ето, виждаш ли — продума с укротен глас Агата. — Тия стени, които никога не се стоплят. В тях ме затвори моят мъж, като да съм луда или злодейка.
— Тук е твой дом и ти си господарка в него. Мъжът ще донесе, а ти ще сложиш в гърнето, ще сложиш на стана да изткаеш. Като си господарка, то у тебе ще върви господарски, но така е наредено от бога и за тебе…
Агата вече и не слушаше думите на старата жена, тя се отвращаваше от нейната робска мъдрост, но еднозвучният, равен старчески глас успокояваше сърцето й. Тя стана, побутна дойката мълчаливо, да я събуди, минаха и двете в спалнята. Докато се приготвяше за спане, тя неволно надаваше ухо ту към воя на бурята вън, ту към гласа на старата жена. Така и заспа.
Баба Босилка остана тук до края на нощта. Измъчи се цяла нощ на дървеното столче, но седеше и пазеше съня на младата си господарка.
На другата сутрин Агата се събуди, решена да напусне омразната крепост на Мокрите; това решение дойде от страха й през току-що изминалата бурна нощ. Но тя не напусна веднага каменния дом. Спираха я ненавистните думи на старата слугиня, които бяха заседнали в ума й. В тия думи Агата долавяше някаква заплаха. Такива бяха всички тия люде — сурови варвари, и тя се боеше от тях. Дълго се бори с тая мисъл — да отиде да живее в Охрид; издаде се дори, та и слугите говореха за нейното заминаване. Ала едва като научи, че Самуил бе заминал за Средец, тя се реши да прегази най-сетне волята на мъжа си и суровите закони на тоя дом. Вдъхваше й смелост и това, че беше бременна.