XI.
На тридесет и втория ден откакто бе затворен Самун Мокри в преславския затвор, в подземната му килия влязоха главният тъмничар, един стотник и друг един тъмничар със запалена борина. Самуил подигна ръка да засени очите си от пушливата светлина на борината. Чу се гласът на главния тъмничар:
— Излизай.
Тесният ходник беше пълен с въоръжени войници. Те се изнизаха по каменната стълба нагоре, след тях и Самуил, следван от главния тъмничар и от другите двама мъже. Вън беше тъмно, Самуил цял потрепера от остър предутринен хлад, който бързо и с болка изпълни гърдите му. Огледа се затворникът, подигна очи към небето. Разлюлените пламъци на няколко борини осветяваха обкръжилите го люде, оръжията им, проядената каменна стена на кулата-затвор, а високо горе, чак през светлината на факлите, небето вече светлееше от далечната още зора. Главният тъмничар побутна Самуила и го поведе мълчаливо през двора към помещението на стражата; редом с тъмничаря вървеше и стотникът, след тях пристъпяше затворникът, следван отблизу от войниците. Въведоха го в една стая в приземието на стражевото помещение, донесоха светилпик с дървено масло и го окачиха на стената. На единия край на стаята се виждаше голям чебър и от него излизаше пара — пълен беше с топла вода. На стол до него бяха сложени куп дрехи. Главният тъмничар посочи чебъра:
— Ще се окъпеш. Ще махнеш тия мръсни дрипи… Ето ти други дрехи.
Приятна топлина се надигна в гърдите на затворника. Да се окъпе… И може би ще го пуснат на свобода. Светлият му поглед се спря върху дрехите. И току посегна, дигна една от тях. Беше ромейски хитон. Той поклати глава:
— Няма да облека тия чуждински дрехи.
— Въшките капят от тебе — рече тъмничарят с напрегнат глас.
Самуил Мокри нищо не отвърна. Обади се и стотникът:
— Ще те водим някъде. Не може с тия твои дрехи.
— Аз и сам не мога да търпя тая гнъсотия върху себе си. Не ми е нужно и такова чуждо шаренило. Дайте ми по-просто облекло. Ето като туй, което нося върху себе си.
Тъмничарят и стотникът излязоха мълчаливо, затвориха вратата. Самуил остана сам, но се дочуваше, че вън стояха люде. Той започна да се съблича нетърпеливо. Влезе в чебъра и се потопи цял в топлата вода. Топлината проникна чак в утробата му, във всяка негова костица, потопи той във водата и главата си.
Самуил се ми, докато водата започна да хладнее. На стената изеднаж се откроиха две прозорчета, в тях светлееше изгряващият ден. Самуил излезе от чебъра потръпващ. Той изтръска с мокрите длани капките по тялото си, пристъпи към вратата, почука:
— Ще ми дадете ли други дрехи?
Влезе пак главният тъмничар, подаде му конопена риза и чисто, здраво войнишко облекло. Преди да облече грубата риза, Самуил изтърка с нея мокрото си тяло и едва сега забеляза колко много бе ослабнал, но се чувствуваше бодър и силен след банята. Надяна живо ризата, облече и другите дрехи. Дадоха му и един широк ремък, да се опаше. Влезе и бръснар да подреже косата му, среса я, среса и брадата му с рядък гребен от волски рог. Самуил приемаше малчаливо всичко това, с тиха радост в сърцето си. Той не се и опитваше да разгадава къде ще го водят, радваше се на окъпаното си тяло, па чистите дрехи.
Тъмничарят го поведе през тесния ходник, който беше пълен с войници, и го въведе в друга стая, посочи му една ниска масичка:
— Седни да се нахраниш.
Бяха му сложили попара от мляко с черен, войнишки хляб. Не можеше да се насити, не можеше да се наслади, нетърпението и гладът му личаха дори и в ръката, с която държеше дървената лъжица. От тридесет и два дни бе ял само хляб, на два пъти му бяха дали и някаква супа, която не можеше и да види в тъмнината. Сега храната сякаш се всмукваше от всяка клетка на изгладнялото му младо тяло. О, добре, добре. Започваше нещо добро, по-добро. Последните тридесет и две денонощия в тъмнина и затвор — той не знаеше колко бяха минали — се сливаха в някаква дълга, кошмарна нощ и оставаха някъде настрана в мислите му, в паметта му. Минала бе най-сетне тая мъчителна нощ, сега около него беше светло, той виждаше пръстената паница пред себе, държеше я здраво с едната си ръка. В стаята бяха главният тъмничар и стотникът, стояха встрани и мълчаливо го попоглеждаха. Дървената лъжица застърга по дъното на паницата. Самуил сръбна последните капки от попарата, сложи лъжицата на масичката със спокойна ръка и бодро се изправи:
— Къде ще ме водите?
— Ще видиш и сам ще разбереш — каза тъмничарят и пристъпи към вратата, но Самуил протегна ръка да го спре:
— Къде е хилядникът Илица, къде е слугата ми?
Тъмничарят го погледна — колебаеше се дали да му отговори, но после каза: