Мълчаливо обръщаше Самуил Мокри глава ту на една, ту на друга страна. Мълчаливо стоеше до него хилядникът и търпеливо го чакаше, докато се наслади и начуди на тая хубост, величествена в своята неподвижност, като че ли не беше създадена от човешка ръка и като че ли винаги е била и винаги ще бъде. В ъглите на отсрещния край на залата, от двете страни на троновете, се виждаха две врати. Самуил погледна едната, после другата; пред вратата в левия ъгъл, от двете й страни, стояха двама войници — леко разкрачени, с високи копия и щитове, и двамата неподвижни, като да бяха части от тая зала, също като нея изградени от камък, от злато и желязо. Самуил се обърна към хилядника: готов беше да тръгне. Хилядникът го поведе, спряха се пред вратата с двамата войници, които не обърнаха нито очи дори да ги погледнат. Хилядникът отвори вратата, пропусна Самуила и също влезе след него. Намериха се в друго едно дълго, светло преддверие, на двата му края седяха пред малки масички по двама четци и писари в тъмни дрехи; право насреща се виждаше друга врата, иззад която се дочуваше глух, разноглас говор. Хилядникът пристъпи, пропусна и тук пред себе си Самуила. Те се спряха и двамата до вратата, която хилядникът затвори, и като почака малко, докато говорът тук затихна, рече ясно:
— Доведох Самуила Мокри.
Това беше една много по-малка зала, но също украсена богато. На отсрещния й край се издигаха чак до тавана два тънки стълпа от шарен мрамор и между тях беше сложен на невисок подиум тежък дървен стол с подпори и високо облегало, изрязан и издълбан изкусно, врязани бяха по него и украси от седеф и филдиш. На два сажена по-насам, край стените вляво и вдясно бяха наредени по шест също тежки дървени стола с подпори, но с по-ниски облегала и без украси. Високо на стената вляво имаше три прозореца и утринното слънце биеше сега право в техните също разноцветни стъкла, та червени, сини и жълти слънчеви петна грееха по гладките плочи па пода, по столовете, по стените, които тук бяха нашарени с едра, многоцветна мозайка на широки пояси. По средата на залата, между редиците столове бяха застанали четирима мъже, до тях още трима. Те разговаряха шумно, размахваха ръце и посохи. Щом влезе Самуил и хилядникът след него, замлъкнаха един след друг, а когато тисящникът изрече името на Самуила — всички се обърнаха насам и гледаха младия войвода с голямо любопитство. Самуил позна между тях великия болярин Никита Гургут.
Тия мъже бяха вътрешните велики боляри на царството, с които царят се съвещаваше за всяка по-важна работа; сред тях беше и царският кавхан. Бяха люде все на зряла възраст, един-двама и по-стари. Облечени бяха с натруфено облекло, много тежко в тоя летен ден, цяло в кожи и златни везби, с високи кожени клобурци на главите си, с дълги патерици в ръцете. Виждаше се, че бяха люде, които са свикнали да заповядват. Един от тях — нисък и тантурест човек, та изглеждаше по-широк, отколкото висок, както беше и отрупан с дрехи и кожи, затропоти с патерицата си и се приближи към Самуила, кривна глава на едната страна, кривна я на другата страна, да го разгледа по-добре, и рече с тъничък глас: