— Самуил Мокри или Арон Мокри, или Давид… Бяхме те чували, а ето и да те видим.
Самуил не отговори и дори извърна поглед от него. Обади се друг от болярите, тъй, отдалеко и с висок глас — свикнал бе да се чува гласът му:
— А ти как си се облякъл… Войвода и… Или така се обличате вие там, по вашата Долна земя!
Самуил пак нищо не отговори. Нямаше що да отговаря на тия думи и нямаше какво да каже от свое име. Чакаше да види какво ще стане по-нататък, да чуе нещо, което иска отговор. Заговориха болярите помежду си, върна се към тях и най-любопитният, говореха всички отеднаж, махаха пак с ръце, подигаха патериците си, клатеха високите си калпаци и всеки искаше да наложи своята дума. Отвори се една врата вдясно и се показа висок, строен мъж във великолепно облекло, с дълъг посох в ръка от черно дърво и с голяма златна топка на горния край. Той се изпъчи, чукна три пъти с посоха по каменния под и рече разчленено:
— Царят!
Врявата заглъхна, макар и не отеднаж, заклатиха се седмината велики боляри като желви в тежкото си многокатно облекло, зачукаха с посохите си, запревиваха гърбове и колена и всички коленичиха един през друг на пода, останаха да стърчат само посохите и високите им калпаци. Коленичи на едно коляно също и младият хилядник, подръпна и Самуила за войнишкия му крачол, сподавено прошепна:
— Царят иде…
Самуил Мокри не се и помръдна; той не знаеше реда в царския палат и беше готов да направи само това, което умът му би отсякъл. Влезе царят и Самуил се загледа втренчено в него — искаше да го види добре, да го познае, да проникне в него. След царя влезе и брат му Роман. Наведоха се ниско напред и седемте болярски калпаци, едва сега се досети и Самуил да посрещне царя, поклони се ниско пред него, както знаеше, че трябва да се прекланя човек пред най-знатен и най-скъп гост.
Борис Втори пристъпи с бавни, леки стъпки и като стигна пред стола насреща, спря се и се обърна към болярите, спря се там наблизу и Роман, неговият брат. На вратата встрани се показа магистър Ставраки Афродит в същото полусвещеническо облекло и с тъмночервеното си кепе на главата, зад него се показа и друг един мъж, също в тъмно облекло. Царят остана прав няколко мига, огледа разсеяно коленичилите боляри и погледът му изеднаж се спря някак стреснато върху Самуила, който му се покланяше от другия край на залата със своето просто войнишко облекло. Вторият Борис беше около тридесет и пет или шест годишен мъж, висок и тънък, с отпуснати рамена и дълъг врат. Беше облечен в дълга, тъмночервена дреха, препасан с широк, извезан със злато колан, изпод дрехата му се показваха червените му обувки. На главата си носеше ниско, отрупано с бисери капе, изпод което се спущаше почти права, пепеляворуса коса от двете страни на тясното му и някак много дълго и много бяло лице; също такава, пепеливоруса, малко възчервеникава беше и рядката му, не много дълга, раздвоена брада. Той се поклони дълбоко пред великите боляри, после приподигна тясната си, бледа ръка. Болярите негли бяха го следили и като че ли тъкмо това бяха чакали, заклатиха патерици, навириха калпаци, размърдаха гърбове и тежки кожуси, изправиха се един през друг. Изправи се и Самуил Мокри, изправи се и хилядникът до него и току го стрелна с уплашен поглед. Обърна се царят, стъпи на подиума и седна на големия стол там. Едва-що седнал, той погледна пак Самуила, но бързо отстрани погледа си. Сега Самуил се загледа в брата на царя, който беше по-дребен и още по-мършав от своя брат, тъмноок, с тъмна коса, с много рядка, къса брада, с кьосави мустаки, които се тъмнееха в ъглите на устата му. Роман беше с пет години по-млад от царя, но изглеждаше по-стар, с нездрав цвят на лицето си. Говореше се за него, че е скопец. Беше облечен също в тъмни дрехи, та изглеждаше още по-дребен и по-мършав, но Самуил долови в погледа му, макар само за един миг, някаква проникваща съсредоточеност. Като седна царят, Роман пристъпи и седна на първия стол край дясната стена. Раздвижиха се и болярите след него, насядаха по другите столове край стените, всеки според своя сан. Приближи се към стола на царя магистър Ставраки Афродит и се спря там изправен като свещ и неподвижен. Пристъпи и другият мъж след него, изправи се безшумно и предпазливо до една висока, тясна масичка за писане в ъгъла до вратата нататък, сложи върху нея все тъй безшумно свитъци пергамент и прибор за писане; това беше също писар, но по тъмните му дрехи светлееха златни нашитки.
Самуил Мокри гледаше царя и неусетно в сърцето му започна да се набира неясна тъга или друго някакво нерадостно чувство. Вторият Борис седеше на стола си като наказано дете — тъй някак беше извито и начупено дългото му тънко тяло. Или може би царят се отегчаваше, не беше по вкуса му и по негово желание тая среща с великите боляри, може би той си имаше други някакви свои грижи и мисли. Но тая среща влизаше в неговата царска работа, в неговите грижи — не бяха се събрали тия люде да се веселят или да се развличат с приятни разговори. Защо бе доведен тук той, Самуил? И когато вторият Борис отвори уста и заговори, някак избягвайки да срещне чужд поглед, отстранявайки, криейки своя поглед, в сърцето на Самуила се набра съжаление към тоя човек, съжаление мъчително и смут, понеже тоя плах или отегчен, или тъжен, или може би болен човек беше цар български. Такъв беше и гласът му — тих и някак далечен.