— Вярно е, че дигнахме войска от Охридската област и от Средецката, и от Струмишката и че сега войската е в Средец. Вярно е, че искахме да дойдем тук, в престолния град. Чухме, че така са направили и други и са дошли тук с войска. Но ще кажа, а и вие знаете това, че тогава тук нямаше цар и ние не бяхме се дигнали срещу царя. Дигнахме войска за доброто на царството ни, което нямаше цар и беше без защита. Като узнахме аз и братята ми, че се е върнал законният цар, аз рекох: ще ида в Преслав да видя всичко с очите си. И дойдох тук, но войска не доведох.
Докато говореше, Самуил гледаше царя, но царят така седеше на стола си и такова беше лицето му, като че ли нищо не чуваше и нищо не виждаше. Отново се надигна в сърцето на Самуила скръб, но и друго едно чувство — тъмно и гневно, може би беше омраза и тъмна ярост срещу някого, срещу някаква зла сила. Извърна се към него друг един от болярите, който седеше до брата на царя, изкриви жълто, космато лице с изпъкнали скули и тесни очи, види се, беше по кръв от старите българи:
— А вие там цар сте прогласявали. Друг цар, нов цар, не законния!
— Не сме прогласявали, както ти мислиш — отговори му Самуил. — Не сме прогласявали, но ако не беше се върнал синът на блажения цар Петър, престолът не биваше да стои празен и на него трябваше да седне достоен мъж.
Тук Самуил, в своята младежка откровеност, понечи да спомене името на брата си Давид, но надигналият се шум и вик сред болярите спря думите на устата му.
— А-а! А… — размърдаха се те по местата си, размахаха патерици, завикаха един през друг: — Не са прогласявали, а друг да седне! Друг, а? Достоен! Лъже тоя мокър войвода! За оглед е дошъл тук. За оглед, преправен с войнишко облекло. Ясно, всичко е ясно…
Гласът на Самуила прозвуча силен, но думите му не бяха убедителни за тия люде:
— Защо да обличам войводски доспехи, щом съм тръгнал на такъв дълъг път, а не водя никаква войска?
Само Роман, царевият брат, седеше на мястото си с приведена глава, замислен, а всички други бяха обърнати към Самуила и неколцина от великите боляри викаха несдържано срещу него:
— Никой не крие знаците на сана си! Нели затова се носят знаци, всеки да те познае. Имало защо да се криещ ти!
— Не се скрих никъде, дето трябваше да се покажа…
Излезе между двете редици столове един от болярина — дребен човек, та цял се губеше в болярската си руна, под големия калпак, разпери ръце, с дългия посох в едната си ръка, за да спре общия викбт. И когато другите боляри позамлъкнаха, той тръгна към Самуила, като подскачаше и се полюшваше от нога на нога, безшумно, сякаш искаше да го издебне, и току протегна патерицата си, едва-що не го удари с нея в гърдите, обърна се изеднаж към царя с хитро засмяно лице, а черните му очи живо играеха.
— Да каже — изви тънък глас той, — да каже тоя славен богатир защо не падна на колена, когато влезе тук царят. Не знае ли той как се посреща цар? Той не падна на колена. — Никой нищо не отвърна, а той нададе писклив вик, тържествуващ: — Аз видях. Видях!
Стана тихо; всички очакваха отговора на Самуила. Дигна към него поглед и царят, поизвърна се да чуе отговора му и Роман. Чу се как Самуил Мокри пое въздух и рече:
— Да е жив царят сто години… но аз падам на колена само пред бога.
За един дълъг миг беше все тъй тихо и след тия думи на Самуила, но после отеднаж избухна още по-силен шум и викот:
— Ето, чухте ли го! Няма какво да го питаме повече. — И най-много от всички викаше Никита Гургут с дебелия си глас: — Разбойник е той! Искаше да ме убие…
Самуил понечи да каже още нещо, да се застъпи за стария хилядник Борис Илица и за неговия син, да попита за Радой, слугата си, но му се видя безполезно и унизително да надвиква шумната врява на болярите. Сега те викаха:
— Изведете го! Няма какво да го слушаме…
Вече и младият хилядник го побутваше да излязат от залата. Самуил Мокри гледаше царя, без да мигне, и го гледа един безкраен миг. Най-сетне Борис Втори подигна бледата си ръка и махна към хилядника, повтори и той с това си движение: изведи го! Самуил се обърна и сам отвори вратата зад себе си, за да излезе.
Самуил Мокри отново бе върнат в тъмницата и пак в същото подземие. Оставиха му само същите войнишки дрехи и не му върнаха неговите въшливи дрипи. Като се видя пак сам в черния мрак и вдъхна същия влажен, тежък въздух, стори му се, че и никога не бе излизал оттук. И както бе свикнал от толкова дни, отпусна се на едната си ръка и седна в тъмното на пода до стената. Излизането, царският палат, царят, болярите — всичко това беше като сън в неговите мисли. Изглеждаше му като сън, защото беше между две тъмнини — тая, в която бе живял преди това, и тая, която започваше сега и може би никога нямаше да изчезне. Струваше му се, че срещата с царя беше като сън още повече за това, че тя стана не както би трябвало да стане, та и самият цар не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде…