Но Самуил знаеше, че тая среща в царския палат не беше сън. И започна да възстановява в паметта си всичко, що му се случи тоя ден, стъпка по стъпка. Той трябваше да излезе на ясно за много неща и трябваше нещо да реши, да реши… Започна от банята. А мисълта за банята го върна назад, в тъмнината преди отиването му в царския палат. Безкрайна нощ… Главният тъмничар бе му казал, че е тук повече от тридесет дни, но Самуил не можеше да ги различи, той виждаше само тъмнината и чувствуваше в очите си една и съща болка от напрежение. Само борината на тъмничаря, който му носеше хляба и гърнето с вода, само борината ще посвети за малко и пак ще угасне. Колко малко светеше тоя пушлив факел и Самуил виждаше само тъмничаря — изпитото му сипаничаво лице, наведените му очи подсмръщените вежди, ръцете му, мръсни и мокри от гърнето с вода; виждаше и гърнето до вратата, с хляба до него, като буца пръст, както ги оставяше там тъмничарят. Той никога не му ги подаваше да ги вземе с ръце, а ги оставяше на пода до вратата. Самуил не искаше да го моли за нищо. Той виждаше в ъгъла зад вратата и другото, счупеното гърне за нечистотиите. Като оставяше хляба и водата, тъмничарят вземаше счупеното гърне и го изнасяше вън, мърморейки под щръкналите си мустаки. Самуил нищо друго не виждаше и не чуваше в тая тъмнина. Докато продължаваше всичко това, някъде вън в ходника войник стържеше по каменния под с опинците си, почукваше с ръчката на копието. Самуил нищо друго не чуваше и не виждаше. Оставаше само тая тъмнина, ето и сега, като стена до самите му очи…
Но кой ще спре човешката мисъл? Няма за нея ни стена, ни каквато и да е преграда, нито власт някаква има над нея. През всичките тия няколко десетки дни и нощи Самуил Мокри беше в мисълта си вън от тия влажни каменни стени, далеч от тая тъмнина. И му беше по-лесно да понася мъките на тялото — глада, влагата, въшките, безсънието… Мисълта му носеше надежда, вълнения и често забравяше той де се намира. Изпаднал бе в неволя, но вярваше, че ще дойде спасение. Не знаеше кого да обвини за тая беда, може би боляринът Никита Гургут или може би тоя затвор беше някаква грешка. Винаги когато идваше тъмничарят при него, Самуил очакваше, че ще му каже: „Излизай!“ Някой ще попита за него, някой ще узнае за него, той няма защо да стои в тоя затвор. Когато се съблече и влезе в чебъра с топлата вода, едва тогава видя Самуил колко много бе се измъчило тялото му. Свободната и ведра мисъл крепи човека, но тъмнината и влагата разяждат тялото му.
А сега и мислите му бяха мъчителни. Други бяха сега неговите мисли. Той бе излязъл пред царя и сега сам царят го изпрати тук. Там беше и царевият брат, и царският кавхан, и шестимата велики боляри. Там беше цялата сила, която държи закона и трябва да пази правдата. А там, пред лицето на царя, между шестимата велики вътрешни боляри, които са негови първи помощници, беше и Никита Гургут. Те го върнаха тук и той ще чака съд, който ще потвърди техните обвинения. Ще ги потвърди и ще бъде още по-несправедлив и още по-жесток. Щом царят не спря болярите си, как ще ги спрат тия, които са по-долу от тях? Ето какво се случи… А къде е Борис Илица, старият войник, къде е Радой? Какво става с тях?
Самуил виждаше навсякъде следите на неправдата спрямо него самия, спрямо стария човек, спрямо слугата му, виждаше навсякъде следите й, самата нея с всичката й грозота и жестокост… Виждаше я още в бащиния си дом. Баща му беше насправедлив дори към собствената си жена, неговата кротка, милостива майка; мъчеше я често, насилваше я, унижаваше я. Комит Никола беше несправедлив и към слугите си, към париците си; беше несправедлив и когато пазеше закона, пазеше го най-напред според своята полза и за тия, които стояха над него. Наказваше безмилостно крадеца, но не го питаше защо е откраднал. И така във всяко нещо. Още тогава, между баща си и своята предобра майка, Самуил се научи да познава правдата и неправдата. Той ходеше между людете и според това ги мразеше или ги обичаше, според тяхната правда или неправда. Ходеше между силните и слабите, между богатите и бедните, между своите и чуждите. Неправдата беше навсякъде, а правдата беше само у тия, които страдаха от неправдата. Дали и той самият е бил винаги справедлив? Не, не е бил и той винаги справедлив. Оставял се е да го надвива гневът, надменността, омразата… Несправедлив беше и царят, който стои над всички и е по-силен от всички…