Започна нова безкрайна нощ, прекъсвана за малко само от пушливия факел на тъмиичаря. И от сънищата му понякога. Той преброди в мислите си целия си живот и не само един път; не беше много дълъг, не беше и много сложен животът му. Не беше и весел. Той като че ли се бе родил с някаква постоянна болка, която тлееше дълбоко в сърцето му. С тая болка се помнеше от най-ранна възраст, едва ли не още в скута на майка си. И дали не бе я пробудила тя, майка му, със своята постоянна мисъл за другите люде, със своята голяма милост към тях и най-напред към най-нищите от тях? Научи се и той като нея да вижда людете и целия им живот. С тая болка в сърцето си се чувствуваше по-справедлив, по-добър, по-чист. Но тая болка внасяше и слабост в сърцето му. С нея и поради нея той бе се лъгал много пъти през живота си. И сега, та сега дори и с царя…
Той пак забрави колко дни бяха минали, откакто беше отново в тъмнината. Броеше появяванията на тьмничаря, но скоро ги обърка. Попита на няколко пъти тъмничаря, но той му отговаряше неохотно или никак не му отговаряше и Самуил престана да го пита. Нека минават дните — така той се приближаваше към края на тази безкрайна нощ. Какъв ще бъде краят й? Той очакваше да го изведат на съд. А после? Ще дойдат може би да го дирят братята му или… Да беше избягал на връщане от царския палат, но бяха засилили стражата му, а стотникът, който го водеше, се бе опитал да го ругае…
Нека минават дните. Самуил знаеше, че може да остане в това тъмно подземие и цели години, и до края на живота си; той знаеше, че можеше и палач да отнеме живота му. Но и вярваше, че ще излезе оттук. Имаше в него и такива мисли, които го държеха далеко от отчаянието и го насърчаваха за живот. Той мислеше непрестанно какво ще прави, като излезе на свобода. В тия мисли за края на неволята му и за това, което ще върши на свобода, бяха всичките негови душевни сили.
По едно време тъмничарят взе да става по-приказлив със затворника. Подигаше очи да го погледне през люлеещата се светлина на борината и като че ли едва сега виждаше мъката му. Види се, и неговото тъмничарско сърце бе се умилостивило над неволника. Сега Самуил Мокри приличаше на привидение, на бледа човешка сянка. Лицето му сякаш не беше човешко лице, с потъмняла, жълта кожа, залепена върху черепа му, с изострен нос и очи, които тлееха дълбоко в разтворилите се дупки; косата му висеше нечиста, сплъстена, полепнала от двете страни на това изсъхнало лице, вече отдавна неподстригвана, както и брадата му. Понякога той отделяше от водата си за пиене, за да плисне една-две шепи на лицето си. И най-напред с това взе да променя тъмничарят държането си — започна да му донася повече вода:
— Ха измий се… Ще ти донеса още едно гърне.
Още от първите дни на своето затворничество Самуил не седна да седи неподвижен в тъмнината, да се сплуе приживе в тая влага, а все гледаше да стои или да се движи опипом край стените. По стените бяха забити големи железни халки и по тях висяха дебели вериги; Самуил много пъти бе ги напипвал и бе ги виждал, когато идваше тъмничарят с факела си.
— Благодари, че не си окован — каза му еднаж тъмничарят. — Там ще се скапеш на веригите.
— Да беше ме извел за малко поне… В тая дупка и плъхове не живеят.
Тъмничарят помълча, сякаш се боеше да не издаде някаква тайна, и рече:
— Искаш да дойда на твоето ли място! Ти си по тоя ред: бял ден да не виждаш. Така е заповядано. Тъй те е клела може би майка ти.
Но сега Самуил и не можеше да стои дълго прав, да се движи край стените: нозете му го боляха, трепереха от слабост.
Един ден, като остави гърнето с вода и хляба на пода, тъмничарят бръкна в пазвата си и извади две круши, сложи ги върху хляба. Самуил каза с угасналия си вече глас:
— Що… лятото си отива. Крушите са узрели.
Като си отиде тъмничарят, Самуил Мокри плака в тъмнината, че тоя човек бе показал такава милост към него. Но и тия сълзи бяха от преголяма телесна слабост. Най-силно чувство сега в него беше тъгата му; надеждите му, смелостта му, гневът му започнаха да ослабват, ослабваше и волята му за живот. Тъкмо по тия дни тъмничарят, като остави пак тъй водата и хляба на пода, бутна вратата със задника си и дигна факела, да го види по-добре.
— Тебе царевият брат те пази — зашепна той с изблещени очи. — Така да знаеш. Иначе… отдавна би се поклонил ти пред дръвника.
Самуил Мокри запомни тия думи завинаги не само защото пробудиха в него нови надежди, а защото го научиха, че надеждата не изоставя човека никога. Ако няма откъде да дойде, тя се поражда сама от себе си в човешкото сърце; ако няма кой да я донесе, тя сама долита. А от тоя ден и всичко тръгна към по-добро.