Страхът от русите бе събрал много люде зад високите стени на престолния град. Около царя беше и малкото войска, която се бе събрала оттук-оттам. Отчаянието пробуди голяма смелост в сърцата на тия люде, ала това беше отчаяна смелост. И сам царят и неговият брат също облякоха брони, опасаха мечове. Българите излязоха на открито поле и успяха да отблъснат русите надалеко от стените на обсадения град, но бяха по-малко и трябваше пак да се върнат зад крепостните стени. Българите влязоха в бой и показаха голяма храброст, ала остана без полза храбростта им и кръвта, която проляха обилно. Преди още да се стъмни същия този ден, таврите разбиха вратите на Преслав и навлязоха по улиците му. Преминаха те стените и на вътрешния град и там, на стъгдата пред царския палат, Светослав Киевски дигна огромния си меч и рече:
— Тоя град е мой!
Сред страхотиите, които идат с всяка чужда войска и с чуждото оръжие, по преславските стъгди и улици започнаха да се дочуват и гласове, пропити с надежда:
— Но те, таврите, говорят като нас, на нашия език…
В градския затвор не остана ни един войник още като се затвориха градските порти пред таврите. Събрани бяха всички войници из града и бяха струпани по крепостните степи и кули. В затвора оставаха само пет-шест души тъмничари заедно с главния тъмничар и те трябваше да пазят затворниците, които по това време, смутно и объркано, бяха над сто души. Кулата-затвор беше пълна с люде от подземията й до горната тераса с назъбените стени. Стана трудно и с прехраната на тия люде, с водата също. Още на втория ден след появяването на русите край стените на Преслав в затвора не се донесе ни хляб, ни вода. Опитаха се тъмиичарите да набавят малко нещо вода, но тя не стигна; тия грижи бяха не от милост към затворниците, а от страх — да не би те да се разбунтуват. Тъмничарите криеха от тях и това, че в затвора нямаше вече войници. На третия ден те залостиха колкото можаха по-здраво вратите и вече не се вестяваха пред затворниците. Събраха се в стаята на главния тъмничар, който ги гледаше подозрително и очакваше да се разбягат; някои от тях бяха мъчили затворниците и сега се бояха от мъст.
Макар да бяха зад такива дебели стени и зад такива тежки врати, затворниците знаеха какво ставаше из града и около града. Някои от тъмничарите им съобщаваха всичко, докато влизаха при тях. Затворниците узнаха и за войниците, но докато да се решат да предприемат нещо, вратите се затвориха още по-здраво пред тях, а тъмиичарите изчезнаха.
Радой, Самуиловият слуга, беше на най-горния кат на кулата, заедно с тридесет други затворници, в едно тясно помещение, което е било предназначено само за десетина войници, когато затворът е бил все още крепостна кула. Заедно с Радоя беше и младият Илица — Симеон Илица. Старият хилядник бе умрял в затвора — умрял бе Борис Илица от мъка и безсилен гняв. Той не се утеши напълно, че бе намерил сина си и скоро се затвори утробата му, та по цели дни не слагаше ни залък в устата си. Жаден беше само за вода и все току ще посегне към гърнето, но като глътне нетърпеливо една-две глътки, ще отблъсне гърнето:
— Горчи, горчи! Пелин…
Така и угасна, ден след ден: гладен и жаден. През последните му дни като да се помрачи и умът му — повтаряше едни и същи думи:
— Няма правда… Няма правда…
Около стареца, докато беше още жив, Радой и Симеон Илица се привързаха един към друг, колкото да беше Радой и сега все такъв присмехулник и мърморко. Като изнесоха мъртвия старец и синът му не можеше да го изпрати по-далеч от прага на затворническото помещение, обърна се той към Радой и му рече с разтъжело сърце: