— Сега само ти ми оставаш… че нели баща ми те доведе при мене.
— Не бой се. Стигам ти аз.
Това намери да му отвърне Радой.
Повече ги свързваше непрестанната мисъл у Симеона Илица за мъст и непрестанната мисъл у Радоя за Самуил. Радой знаеше къде е господарят му; тъмничарят на Самуила бе намерил начин да му съобщи, че бяха водили господаря му в царския палат. Знаеше всичко за Самуил Мокри и Симеон Илица. Когато се разчу между затворниците, че бяха дошли таврите пред вратите на Преслав, Радой, сякаш по-досетлив от царя, каза на своя другар:
— Те сега ще го пуснат да иде да до-доведе войската от Средец. Царят ще го пусне. И най-напред ще дойде тука, нас да изведе най-напред.
Два дни очакваха те Самуила с голяма надежда. После и те, като всички затворници, останаха и без хляб, та и без вода.
Настъпи решителният ден за Великия Преслав. Българите излязоха да се бият пред вратите на града и отблъснаха таврите, но като видяха как се разредяваха редиците им, колкото повече се отдалечаваха из полето наоколо, върнаха се пак зад градските стени. А таврите сега нападаха с още по-голяма ярост и бързаха да вземат града, преди да падне нощ.
Затворническата кула беше близу, беше прилепена към външната градска стена и затворниците чуваха ека на битките; някои и се катереха по прозорчетата и наблюдаваха оттам излизането на българите и връщането им, а после и стремителния пристъп на русите. Тия, които висяха по прозорчетата и се блъскаха, дърпаха се кой кого да измести, кой да се задържи по-дълго там, надаваха викове, сочеха с ръка:
— Ей ги нашите, излизат! Таврите отстъпват!
А после:
— Нашите се връщат… Бягат! Ей ги пак таврите…
Когато затихваха тия викове по прозорчетата на кулата, дочуваха се други гласове, които се надигаха сред далечния вой на битката. Привечер затворниците видяха, че крепостните стени и кули, доколкото се виждаха оттук, опустяха и стихващият грохот на битката премина някъде навътре в града. Сега започна да ехти и да стене самата затворническа кула. Затворниците се струпаха по вратите, блъскаха ги с юмруци, с колена и ритници с каквото им попадне в ръце, блъскаха ги дори с глави, дращеха ги с нокти и викаха, стенеха, ръмжаха, плачеха с глас, молеха се да ги пуснат. В града бе влязла чужда войска, царството пропадаше, загиваше и самият цар, загиваха и болярите, нямаше вече ни власт, ни закон, затворниците искаха да излязат, нямаше вече кой да ги държи зад тия стени, те не се бояха от никого, само да дойде някой да отвори тия проклети врати…
Тъмничарите бяха събрани в стаята на главния тъмничар в помещението за стражата. Те чуваха тропота по вратите, виковете на затворниците, стенанията им, плача им. Те също знаеха, че таврите бяха влезли в града, очакваха ги и тук. Те мислеха сега за близките си и за това, което ставаше из града. Спираше ги само гласът на главния тъмничар:
— Ние трябва да пазим затворниците! Как ще ги пуснем! Те са престъпници, убийци, ще тръгнат из града…
Ала тъмничарите все по-често поглеждаха към вратата на стаята. Дневната светлина в прозорчетата вече гаснеше, стаята се пълнеше с мрак. Кулата продължаваше да ехти и да стене все по-гръмко, по-застрашително. Най-сетне един от тъмничарите мълком се обърна и излезе от стаята. Никой не се опита да го спре. Излезе от стаята друг тъмничар, после всички се втурнаха към вратата. Последен излезе главният тъмничар.
Заедно с всички тъмничари бе излязъл и тъмничарят на Самуила Мокри. В двора той изеднаж се спря; другарите му се пръснаха и изчезнаха в сгъстяващия се здрач. Той се върна в затворническата кула. Слезе в подземието, мина бързо по тесния ходник и отвори вратата, зад която беше Самуил. Тъмничарят тласна вратата до самата стена. Затворникът седеше на пода и мълчаливо го гледаше в бледия зрак, който едва проникваше откъм ходника.
— Таврите влязоха в града — рече тъмничарят задъхан; той бързаше да се махне по-скоро оттук, но добави: — Ти вече можеш да излезеш, няма кой да те спре.
Той не дочака отговор — обърна се и бързо изчезна по тесния ходник. Самуил се изправи, подпирайки се на стената зад гърба му. Вратата зееше отворена пред него, светлееше нататък и ходникът. Дочуваха се и тук сега ударите по вратите нагоре и виковете на затворниците. Самуил пристъпи, нозете му трепереха от немощ. Той излезе в ходника, подпирайки се с ръце на стените от двете му страни. Тропотът по вратите се чуваше още по-ясно. Самуил забърза нагоре с разлюлени нозе, задъхвайки се от слабост. Спря се пред вратата на долния кат. Отмахна всички лостове и куки там; вратата изеднаж се дръпна навътре и една голяма дружина люде, ревнали в един глас, се втурнаха навън. Той трябваше бързо да се отдръпне, за да не го съборят. Радой не беше между тях. Ходникът тук опустя, остана само широко разтворената врата и празното помещение зад нея. Но други викове и тропот се чуваха по-нагоре. Запъти се Самуил Мокри натам. Спря се пред вратата на по-горния кат, отмахна лостове и затворачи. Втурнаха се да излизат затворниците и тук, но нямаше го Радоя и между тях. Самуил мислеше и за младия Илица, но не го познаваше и не го търсеше между затворниците. Изкачи се той и до най-горния кат. Едва тук видя слугата си. Видя го и Радой, но радостният вик замря на устните му.