Той прихвана господаря си с две ръце — боеше се да не би Самуил да падне. Пристъпи да помогне и Симеон Илица. Те тримата останаха сами; по тясната стълба надолу към изхода на кулата бързо заглъхваха гласовете и стъпките на освободените затворници.
— Това е Симеон Илица — каза Радой.
— Да излезем… По-скоро… — промълви Самуил. Загледан в младия Илица, като че ли искаше по-добре да го запомни, той пое издълбоко въздух и продължи: — Не дочака баща ти да се видим още еднаж.
Те слизаха дълго надолу по тясната стълба и излязоха пред входа на високата замлъкнала кула. Тук ги пресрещна студена зимна нощ, която едва-що се бе спуснала над покорения град. Край стените на кулата дебнешком се промъкна мразовит вятър, простена жаловито и бързо изчезна в тъмнината. По небето насреща, току зад стената, която обграждаше двора на тъмницата, светлееше зара, също и друга по-цататък, по-бледа и по-далечна — някъде из града имаше пожари.
— Имам аз леля в града — рече Симеон Илица. — Сестра на баща ми… бедна женица, не е много далеч оттук.
Самуил сложи ръка на рамото му:
— Да вървим.
XII.
Самуил Мокри прекара цялата зима в Преслав, в къщурката на бедната леля на Симеон Илица. Още щом влезе в тоя бедняшки дом на края на града, той легна болен и не стана от леглото два месеца. Когато се изправи за пръв път да поседи малко в леглото, людете около него се чудеха как бе оживял. Чудаше се и той самият. През тия два месеца Радой много пъти бе прилепвал ухо на устните му и на гърдите му, да проверява дали още диша, дали още тупти сърцето му. Старата леля на Илица на два пъти пали свещ над главата му като за умрял. Сега той се бе върнал към живота, но не беше оздравял. Сега животът му трябваше да се пази с две шепи, като пламъче на свещ, от всяко подухване на вятъра. В тия страхове и грижи Самуил прекара още близу два месеца. Едва след това за пръв път прекрачи отново прага на бедняшкия дом и излезе между людете.
Светослав Киевски беше още в града със своите таври; нямаше и къде да върви посред зима. Така българи и таври прекараха заедно дългата зима. Войната се бе свършила, мечовете бяха сложени в ножниците, щитовете бяха подпрени на стената. Таври и българи говореха общ език и все по-дълго се застояваха заедно около огнищата. Сам руският княз даде пример за дружба и добра воля. Той прогласи България за своя земя, но остави българския цар да царува и не присвои сана му, нито го унижи по друг някакъв начин. Той не завзе и цялата българска земя, а изпрати свои люде само дотам, докъдето се простираше и властта на Борис Втори — до Искъра. Князът не се полакоми за повече земя. Сега мислите му го носеха към пребогатия престолен град на Византия. Натам насочваше всичките му мисли и ромеецът Калокир, който искаше да стане василевс с негова помощ.
Самуил Мокри не беше вече в затвор и бързо заякна след продължителната си болест, но се чувствуваше като в клетка в престолния град на българския цар. Той се гневеше на царя, презираше го за неговата слабост — преди да се подчини на таврите, цар Борис Втори бе изпратил две невръстни девойки, свои най-близки роднини, като заложници при василевса, който бе го излъгал и като че ли само за да го унижи. Самуил Мокри не можеше да претърпи това царско унижение, а с царя бяха и всички най-приближени негови люде, всички първи люде на покорената българска държава. Самуил ненавиждаше тук своите и тъкмо в тая своя мъка търсеше дружбата па таврите — искаше да узнае откъде идеше тяхната голяма сила, да научи как воюваха и как правеха оръжието си.
Но Самуил повече от всичко искаше да напусне Преслав, да се върне в родния си край. Спираше го болестта, спираше го телесната му слабост, спираше го още дългата зима и далечното разстояние. Най-после дойде пролет и по тия северни предели на България, възвърнаха се силите на младото му тяло. С последните две златици, конто запази, като късаше и от залъка си, той купи три коня, защото беше решено за Охрид да замине и Симеон Илица. Нямаше къде другаде да отиде младият човек. Наистина, Никита Гургут не можеше вече да го преследва, но работите можеха лесно да се променят в полза на болярина и сега, при таврите, а и Самуил обикна момъка, искаше да го отведе със себе си. Конярят и конете, с които бяха дошли в Преслав, бяха изчезнали безследно и Самуил трябваше да купи други коне за далечния път…