— Ха… — нададе вик Арон, но Самуил го прекъсна:
— Благодаря и на двама ви, че ме нахранихте и ме облякохте, и мене, и людете ми. Дойдох в братска къща и желая винаги да влизам тук като в братска къща. А къде е светлият господар на тоя дом, комис Всеслав? — обърна той поглед към снаха си. — Желая да го поздравя.
— Той е болен — отвърна Варвара Аронова с леден глас.
Всичко беше казано и всичко беше ясно. Такова мълчание настъпи за един дълъг миг между тия четирима люде. Самуил се поклони пред снаха си, която едвам намери сили да приеме поздрава му, поклони се и на брата си, който беше по-стар от него и домакин в тая къща, и се отправи към вратата. Симеон Илица тръгна мълчаливо след Самуила. Когато и двамата млади мъже изчезнаха зад вратата, Варвара се извърна рязко към мъжа си:
— Видя ли го? Чу ли го? Той ще те погуби. Пази се добре от него!
— Хм… — бутна я шеговито с рамото си Арон. — Аз го познавам по-добре от тебе. Умник и… Сърцето му е от восък.
XIII.
Самуил Мокри пристигна в Охрид преди края на месец тревен. Беше на смрачаване и той се запъти към вътрешната крепост, където мислеше да се настани както преди в комитското градско жилище. Той мина с людете си почти през целия град и забеляза, че привлече погледите на мнозина — познаха го мнозина, мнозина и го поздравиха с поклон. С голямо вълнение дишаше Самуил Мокри въздуха на тоя град, а когато се изкачи по стръмнината закъм вътрешната крепост, и езерото се отвори пред очите му, с цялото си сърце почувствува силата, с която го притегляше родният край. Погледът му премина по светлеещата под вечерното небе шир на езерото и се спря върху потъмнелите ридове насреща, където беше родното му гнездо. Там бяха и сега най-близките му люде, там беше и гробът на майка му. Такава тъга и също такава радост той бе изпитал като дете, когато се бе загубил еднаж в гората и бе плакал с глас в затихналата гора, после неочаквано бе намерил пътеката, която водеше за родната му къща, където го чакаше милата му майка. Откъде сега същата скръб и същата радост?
Досега Самуил бе потискал на самото дъно на сърцето си всичката мъка, която преживя през последната година, всичката си мъжка горест от това, което видя с очите си, което научи и изпита с кожата си. Погазена горест, мъчителни грижи и страхове, дни и нощи тъмнина пред очите, тъмнина и в душата — всичко това трябваше да се търпи, да се изтърпи, но ето сега и едва сега сърцето се освобождаваше от прорязващия обръч на търпението, очите се изпълниха с влага.
— Да може някак — чу той зад гърба си гласа на Радоя, — да може с конете през тая равнина… виж колко е ра-равно. Право в къщи, докато се стъмни. Ама вода е пустото, не е тревица…
Самуил се усмихна на думите му и живо подкара коня си накъм източната порта на крепостта. Като влезе в двора, той дочу врява отвъд стената, дето бяха войнишките помещения, и се зарадва на тая позната врява, драго му беше да чуе груби войнишки гласове. Пред вратата на управлението, дето беше и комитското жилище, той скочи от коня, хвърли юздата в ръцете на Радоя и се обърна към Симеона Илица, който не сваляше очи от него:
— Е, може да се каже, че сме вече у дома. Да влезем тук.
Калипсо ги посрещна още в преддверието.
— Заповядай, светли господарю — пропя гъркинята, преви нозе и се поклони. — Каква радост да те видим след толкова време!…
— Къде е брат ми?
— Той е при войниците, господарю, но вече го чакам за…
— Свободна ли е стаята ми? Ще трябва да се намери място и за моя гост.
По мургавото лице на гъркинята се разцъфтя още по угодлива усмивка. Тя пак се преви и рече с най-сладък глас:
— Ще намерим място, светли господарю, за нашия гост. Но ти, господарю, си имаш вече свой дом в Охрид. Там те очакват с по-голямо нетърпение.
— Какъв мой дом…
— Чака те там, светлн господзрю, и най-голяма радост. Роди ти се син, светли господарю! Кръстиха го Гаврил, на името на архангела.
— Не разбирам…
— Светлата господарка, съпругата ти, вече отдавна живее тук, в Охрид. Нае си къща. От мъка по тебе, господарю. Тук се роди и синът ти, още през зимата беше. Светлата господарка много се измъчи, сега ще се развесели сърцето й, като…
Гъркинята дигна очи и гласът пресекна в гърлото и — такъв строг, дори страшен израз бе придобило лицето па Самуил Мокри. Той попита:
— Къде живее жена ми? Веднага да ме заведе някой!
— Ти знаеш къщата — отвърна Калипсо услужливо. — Преди там живееше твоят брат Арон, господарю.
Лицето на Самуил помръкна още повече. Той се обърна към Симеон Илица, докосна го с върха на пръстите:
— Ти остани тук. Разположи се. Ще дойде и моят брат Мойсей.