— Няма време за…
Джамал се закашля, борейки се за въздух, и изрече:
— Сега е времето. Зара трябва да бъде моя съпруга, преди да умра. Наложително е тя да стане графиня Ланфорд, преди да стигне в Англия. Ожени ни сега и приготви документите, докато още мога да напиша името си.
— Моля те, Джамал, не се вълнувай — замоли го Зара. — Няма нужда от церемония сега. Може да почака.
Джамал не й обърна внимание.
— Получи заповедите си, капитане. Доведи свидетелите.
Капитан Брахим излезе бързо.
— Предлагам да покриеш краката си, любов моя — прошепна Джамал. — Ще намериш дрехи в сандъка до краката на койката.
В гласа му се долавяше лек смях, но Зара не се остави това да я заблуди. Сигурно ужасно го болеше, защото лицето му бе изгубило всякакъв цвят и заваляше думите, сякаш му беше много трудно да ги изговори.
Зара намери един кафтан в сандъка и го облече бързо. Седна до Джамал в мига, когато капитанът се върна с двама моряци от екипажа.
— Сигурен ли си, че това искаш, господарю? — почувства се задължен да го запита Брахим.
— Повече от живота си — изрече едва-едва Джамал. — Ако още не сте се запознали, това е принцеса Зара; жената, която плени сърцето ми. Ожени ни, приятелю. Времето изтича.
Джамал усещаше как животът го напуска. Очите му се замъгляваха, беше застанал сякаш пред дълъг тунел. Отказваше да предприеме пътешествието към другата страна, докато не дадеше на Зара покровителството на своето име.
Капитан Брахим изпълни кратката ислямска церемония, която свърза Джамал и Зара. С последни сили, които бързо чезнеха, Джамал подписа документите. Въздъхна и затвори очи. Сега беше доволен. Каквото и да се случеше с него, Зара имаше закрилата, която й беше обещал. Майка му щеше да уважи неговия избор на съпруга и всичко щеше да бъде наред.
— Ще те оставя с невестата ти — каза Брахим. — Когато мъжът е пред последния си дъх, трябва да бъде в ръцете на любимата си жена.
Джамал като че ли не чу думите на капитана.
— Вярвам, че ще вземеш приятелите ми от Могадор и ще съпроводиш Зара в безопасност до Англия. Когато умра, корабът е твой.
— Господарю, аз…
— Оставете ни — прошепна Зара.
Джамал като че ли се беше предал, но тя нямаше да го допусне. Той още не знаеше за детето и тя реши, че сега е най-подходящият момент да му го каже. Може би като узнаеше, че ще стане баща, това щеше да го накара да се бори по-усилено за живота си.
Тя коленичи до койката и приглади косата на челото му.
— Джамал, чуваш ли ме? — Никакъв отговор. — Моля те, Джамал, не ме напускай. Имаш да живееш за толкова много неща. Аз нося детето ни.
Джамал чуваше глас, който го зовеше, но беше твърде уморен, за да отговори. Входът на тунела зееше пред него и той чувстваше, че там има спокойствие, каквото никога досега не беше изпитвал. Нещо обаче не му позволяваше да направи тази първа и окончателна крачка.
— Джамал! Имам нужда от тебе! Детето ни има нужда от тебе. — Гласът й се издигна отчаяно и гневно. Как можа да я доведе чак дотук и сега да я изоставя! — Нямаш право да ме оставяш!
Гневът й най-накрая достигна до него. Макар че тайнственото обещание на тунела още го примамваше, вече не беше толкова важно да стигне на другата страна. Клепачите му трепнаха, когато чу гласа, който го зовеше да се дръпне от ръба на вечността. Усещаше, че е много важно да го чуе и да му отговори.
— Джамал! Ще родя твоето дете. Моля те, върни се! — Трепването на клепачите добър знак ли беше, запита се Зара. Реши да мисли така, продължавайки да шепне на ухото му, да му разказва колко много го обича, колко отчаяно се нуждаят от него тя и детето им.
Нямам дете, помисли Джамал. Защо Зара ме мъчи така? Той понечи отново да отплува и изведнъж рязко се спря, когато чу настоятелен глас, който му натякваше за някакво дете. Вдъхновен от тези интригуващи думи, той решително обърна гръб на тунела и заплува към гласа, възседнал вълна от жива болка.
Зара усети мига, когато Джамал се върна при нея. Клепачите му се отвориха и той се взря в нея.
— Джамал, чуваш ли ме?
— Защо ми се сърдиш? — прошепна той със слаб глас. Зара премига, за да сдържи сълзите си. Джамал още не я беше напуснал, но тя знаеше, че това може да се случи всеки момент.
— Не чу ли какво ти казах?
Джамал сви вежди, опитвайки се да си спомни странното преживяване в тунела.
— Чух… глас. Викаше ме да се върна от тунела. Не исках да се връщам, но гласът… твоят ли беше?… ме обвиняваше, че изоставям детето си. Нямам дете. Какво означава това, Зара?
Думите на Джамал за тунела озадачиха Зара, но тя не се замисли повече върху тях. Той се беше върнал при нея, поне засега, и тя беше благодарна за това малко чудо.