Въпреки че се страхуваше, Зара сигурно се бе унесла в сън, защото се събуди от стъпки, които зашумоляха наблизо. Размърда се и напипа вилата, успокоена от допира на твърдата дръжка. Изведнъж едно тяло се стовари върху нея и тя изкрещя. Но можеше и да си спести усилието, защото от него нямаше никаква полза.
— Тихо, жено — прошепна някакъв глас в ухото й. — Нашият господар те прати тук да ни доставяш удоволствие и понеже съм най-силният, аз ще те имам пръв.
Беше Мустафа, едър мъж, як като бик. Днес го беше видяла да вдига наковалня, без да пролее и капчица пот.
— Махни се от мене, вонящ чакал такъв! Пратена съм тук да работя, а не доставям удоволствие на конярите на шейха. Само да ме пипнеш, ще кажа на господаря ни.
Заповедническият й глас привлече вниманието му, но не за дълго. Той я сграбчи за гърдите, опитвайки се да разкъса дрехите й.
— Стой мирна, жено! Когато те пронижа с острото си копие, ще молиш за още. Голям съм като кон. Щом си ядосала господаря ни, това е в наша полза.
Той намери връвта, която държеше шалварите на Зара, и я дръпна, изкрещявайки триумфално, когато ръката му напипа плът, нежна като коприна.
— Ай-ай, тази вечер ще вкуся небесно блаженство. Отвори се за мене, жено.
Ръката на Зара се зарови в сламата и стисна здраво дръжката на вилата. Вдигна я рязко нагоре и я опря в гърдите на Мустафа.
— Пусни ме, мръсно животно — изрече тя заплашително. — Никога повече не ме докосвай! Кажи на приятелите си, че ще пострадат жестоко, ако не ме оставят на мира. Ще ги скопя, докато спят. Ще им откъсна топките и ще ги хвърля на свинете. Повярвай ми, аз не лъжа. Аз съм принцеса Зара, дъщерята на великия кадия Юсеф. Смятай се за щастливец, че не те убих.
Мустафа се дръпна, смаян от смелостта на Зара и сърдит, задето една нищо и никаква жена се осмелява да му говори така.
— Ти си само една жена срещу всички ни. Трябва само да повикам приятелите си да те държат, докато аз си получавам удоволствието.
Вдигнала заплашително вилата, Зара го предупреди:
— Опитай и утре главите ви ще хвръкнат.
Думите й накараха Мустафа да се замисли. Ами ако господарят е наредил тази жена да работи в конюшните като наказание заради някакво малко провинение? Ако се възползва от нея, както му се щеше, можеше да ядоса господаря, а тогава какво ще стане с него? Шейх Джамал беше добър господар и Мустафа искаше да остане в дома му, а не да бъде продаден или може би убит.
Той се изправи бавно. В мига, когато тежестта му се махна от нея, Зара скочи на крака.
— Махай се от пътя ми!
— Къде отиваш, жено?
— Да си намеря легло без такива гадини като тебе.
Хвърляйки настрана импровизираното оръжие, тя прихвана шалварите си с една ръка и изтича от конюшните, без да се осмели да хвърли поглед назад. Коленете й трепереха, цялата се разтърсваше от тръпки. Джамал наистина ли я беше пратил в конюшнята, за да доставя удоволствие на робите му?
Зара нямаше представа къде ще отиде, искаше само да се махне от конюшнята. По-скоро би спала при свинете, отколкото да бъде похитена от хора, по-мръсни и от свине. Но за нещастие нямаше къде да отиде. Стените на двореца се охраняваха и бяха много високи, за да ги прескочи. Тя тръгна по осветената от луната пътека към вътрешния двор. Промъкна се през сводестия вход и загледа смаяна разкошната градина и искрящия басейн, в чиято среда шуртеше водоскок.
Мраморният дворец на Джамал беше построен около постлания с плочи двор, към който гледаха всичките му стаи. Покрита галерия заобикаляше четирите страни на квадратния двор, мраморни колони поддържаха покрива й. Зара си представи наложниците на Джамал — как се разхождат, смеят се и бъбрят в тази разкошна градина, като пърхащи птици сред яркоцветните растения.
Но басейнът я привличаше най-силно. Нощта беше топла, а тя бе мръсна и потна под изцапаните си дрехи. Собствената й воня я отвращаваше. Огледа се, но не видя никакво движение наоколо. Може би Джамал се забавляваше с наложниците си в харема и нямаше изгледи да се появи тук. Тя пак погледна с копнеж към басейна. Мамеше я така силно, че не можа да му устои.
Зара свали джелабата, ризата и шалварите си и влезе във водата. Макар че стигаше само до коленете й, тя й се стори божествена. В средата на фонтана един дебел херувим, коленичил на пиедестал, държеше кана, от която бликаше силна струя вода, прозрачна и студена.
Момичето стигна до водоскока, вдигна лице към луната и остави водата да се стича по нея. Съжали, че няма сапун и ароматни масла, за да натрие кожата си, но студената вода беше достатъчна, за да я освежи.