— Берберските жени не крият лицата си — заяви тя високомерно.
— Сега си в арабски харем — напомни й недотам любезно Нафиза. — Ще се подчиняваш на господаря си. Ела, ще те отведа в стаята ти.
Зара влезе в стаичката с размери кажи речи колкото голям килер. Вътре имаше кушетка за спане, сандък за дрехите й и ниска масичка. Купчина възглавници бяха струпани край едната стена. Двойна врата водеше към малка градинка, оградена с високи стени. Наистина задоволяваше нуждите й, реши Зара, защото тя няма да остане дълго време тук. След четири седмици, ако дотогава не дойдеше баща й, щеше да бъде свободна. Джамал държеше на думата си, а понеже щеше да се провали със съблазните, нямаше да му остане друг избор, освен да я освободи.
— Почини си, Зара — каза Нафиза, докато излизаше. — Ще дойдат да те повикат, когато стане време да прислужваш на господаря.
— Какво ще трябва да правя? — запита предпазливо Зара.
— Ще вземеш вечерята му от кухнята и ще му я поднесеш.
Облекчение се разля из тялото на Зара. Знаеше, че Джамал може да заповяда тя да го обслужва и в леглото, а тогава нямаше да може да протестира. Едва не си пожела това да се беше случило, защото той щеше да загуби облога и тя щеше да бъде свободна. Да легне с врага беше отблъскваща перспектива, но почти щеше да си струва заради свободата й. Почти…
Тъй като нямаше какво да разглежда в стаята си, Зара легна на кушетката и след броени мигове заспа. След няколко минути, поне така й се стори, дойдоха да я събудят. Отвори очи и срещна погледа на един млад мъж, горе-долу на нейна възраст. Лицето му беше издължено и тъжно, имаше изразителни кафяви очи, а кожата му беше гладка и чиста като нейната. Тя веднага позна, че е евнух, защото в харема не се допускаха други мъже.
— Казвам се Хаким. Донесох ти вечеря. — Той посочи подноса с храна, който беше оставил на масата. — Трябва бързо да се нахраниш. Когато свършиш, ще те заведа при господаря.
— Благодаря ти, Хаким. Яденето ухае много хубаво — каза Зара, приближавайки се към масата.
Видя, че Хаким е сложил възглавничка пред масата, и се настани на нея, кръстосвайки крака.
— След малко ще се върна — каза Хаким и излезе тихо от стаята.
Зара се нахвърли на храната, наслаждавайки се на ориза с хапки месо от угоен петел, на гъстото кисело мляко с белено грозде, на смокините, топлата плоска питка и пресните ябълки и портокали. Тъкмо довършваше вечерята си, когато Саха нахлу в стаята й с яростно блеснали очи.
— Разбрах, че ти е заповядано този вечер да обслужваш Джамал. Откакто те доведе тук, той напълно ни заряза. — Свирепо блесналият й поглед се плъзна по лицето и тялото на Зара. — Ти не притежаваш дори половината от моята красота. Дори Лейла и Амар са по-хубави от тебе. Да не си омагьосала Джамал?
— Не съм магьосница и не обслужвам шейх Джамал в леглото — възрази разгорещено Зара. — Не съм робиня за любов. Ти му подхождаш много повече.
— За глупачка ли ме взимаш? Нашият господар те иска. А поиска ли нещо Джамал, непременно го получава. Защо те пратиха да работиш в конюшните?
— Това е дълга история, само ще те отегчи. Нямам намерение да си съпернича с тебе за благосклонността на Джамал.
— Готова ли си, Зара? — каза Хаким от вратата, надявайки се да спаси девойката от острия език на Саха.
— Готова съм — каза тя и се изправи веднага. — Моля те, извини ме, Саха. За разлика от тебе аз имам задължения, които трябва да изпълнявам.
— Надявам се да не изпълняваш тези задължения по гръб — промърмори Саха на себе си.
— Побързай, Зара — подкани я Хаким, докато минаваха през вратата на харема, за да поемат по един дълъг коридор. — Нагласи си воала; не е прилично стражите да гледат лицето ти.
— Не, берберските жени не се крият зад воали.
Хаким се смути, но не каза нищо повече. Не му подобаваше да казва каквото и да било. Затова я поведе направо към стаята на Джамал и отвори вратата.
— Върви, шейхът те чака.
— Влез, Зара — чу се гласът на Джамал.
Тя погледна към вътрешността на стаята. Видя Джамал, седнал на една възглавница пред ниска масичка. Наблизо седеше един старец, който със сложни церемониални движения приготвяше ментов чай на разгорещения мангал. Хамет стоеше до вратата, скръстил ръце на мощните си гърди.
— Желая да ми поднесеш яденето тази вечер, Зара — изрече почти тържествено Джамал. — Хамет ще те отведе в кухнята.
— Да, господарю — отговори Зара. Сарказмът й извика неволна усмивка на лицето му. — Да се поклоня ли?
— Я да видим. — Веждите му се вдигнаха високо в учудване, когато видя Зара да се покланя дълбоко с небрежна грация, изпращайки му остър поглед, от който въздухът в стаята се нажежи.