— Не трябва да ми плащаш, Юсеф. Това е най-малкото, което мога да направя. Дъщеря ти е смела жена. Тя заслужава похвала. Аллах да е с вас.
— Трябва да тръгваме — каза Юсеф, — преди да са ни разкрили.
Бегълците възседнаха камилите и потънаха в нощта, оставяйки далече зад себе си и оазиса, и шейх Джамал.
Сънищата на Джамал не бяха приятни. Опитваше се да се изтръгне от хватката на дълбокия, потискащ сън, но не можеше. Бореше се, но ръцете не го слушаха. Нещо не беше наред. Никак не беше наред, но той нямаше сили да надвие паниката, препускаща в замъгленото му съзнание. Почувства някакви ръце, които го разтърсваха, и се съсредоточи върху думите, които някой изливаше върху него.
— Господарю, събуди се! — Ново разтърсване, този път по-силно. — Господарю, моля те, събуди се… какво се е случило с тебе?
Джамал набръчка чело. С огромно усилие отвори единия си клепач, после другия. Очите му бяха замаяни, не можеше да съсредоточи погледа си; изминаха няколко минути, преди да разпознае Хамет.
— Хамет? Какво означава това?
Какво беше станало с гласа му? Звучеше някак дрезгаво и изкривено.
— Слава на Аллаха — въздъхна облекчено Хамет. — Трябва да се опиташ да станеш, господарю. Страхувам се, че новините, които нося, няма да ти харесат.
— Вода — изпъшка Джамал, опитвайки се да се надигне и да седне. Успя да го направи с помощта на Хамет и изгълта чашата с вода, която евнухът поднесе към устните му. — Какво стана? Болен ли съм?
— Пратих да повикат лекаря; скоро ще дойде. Междувременно, страхувам се, че нося лоши новини.
— Лоши новини ли? — повтори Джамал; още му беше трудно да се съсредоточи.
Преди Хамет да успее да обясни, в стаята нахлу дребен, енергичен мъж с брада и черна шапчица на темето.
— Ще ти разкажа по-късно — каза Хамет и отстъпи назад, за да може лекарят да прегледа пациента си.
Давид бен Израел беше известен еврейски лекар. Той беше личният лечител на Джамал от най-ранно детство; фактически го бе довел на белия свят. Беше стар, но мъдър. Не се водеше на активна служба, затова задълженията му в Рая бяха леки.
— Разболял си си се, господарю? — запита Давид, след като повдигна клепачите на Джамал, за да изследва зениците му.
— Аз никога не се разболявам — отвърна Джамал.
Покажи си езика.
Джамал се подчини, питайки се какво означава това, когато Давид изхъмка, сякаш в отговор на безмълвния му въпрос.
— Кое е последното нещо, което си спомняш? — запита Давид, отстъпвайки една крачка назад.
Джамал затвори очи и се опита да си припомни последните събития от снощи. Усмихна се, когато се сети как се любеше със Зара. Изведнъж усмивката му се стопи и той се намръщи. Какво е станало с нея? Върнала ли се е в харема?
— Е? — подкани го нетърпеливо лекарят. — По усмивката ти съдя, че си спомняш нещо.
— Да. Бях със Зара. Спомням си, че се любих с нея, преди всичко да потъне в мрак.
— Нещо да си ял или да си пил?
— Не… о, да, изпих една чаша кайсиев нектар.
Давид затърси из стаята чашата на Джамал, хъмкайки все по-високо.
Изведнъж Джамал се сети за какво намеква лекарят.
— Мислиш, че съм бил отровен?
— Не отровен, господарю. А, ето я — каза той, събирайки разпилените парчета стъкло от масата и пода. Взе едно голямо парче и го поднесе към светлината. После опита с език утайката по повърхността му. — Не мога да кажа със сигурност, но ще го проуча и най-вероятно ще излезе, че си бил упоен, господарю.
— Какво? От кого? Кой ще направи подобно нещо?
— Това не знам, господарю. Лекарството не е било достатъчно силно, за да ти навреди сериозно, но за да бъда сигурен, ще ти дам отвара, която да изкара останалата отрова от тялото ти. Най-лошото си го преминал в съня.
Мозъкът на Джамал започна постепенно да се изтръгва от мъглата и в ума му се появи една ужасяваща мисъл. Дали и Зара е погълнала такава отрова? Дали сега не спи, упоена от нея? Болна ли е? После си спомни, че когато Хамет го будеше, му бе споменал нещо за лоши новини. Той потрепери от необясним страх. Тук имаше нещо много повече от това, което се представяше пред погледа му, и той възнамеряваше да стигне до дъното на цялата тази работа.
— Хамет!
Гласът му накара евнуха незабавно да се появи до леглото на господаря си.
— Тук съм, господарю.
— Моят доверен лекар смята, че са ми дали лекарство, за да заспя. Какво знаеш за това?
— Нищо не знам за лекарството, господарю. Не оправдах доверието ти. Прости ми.
— Не те държа отговорен. Виждал ли си Зара? — запита остро Джамал. — Ще пратя Давид да я прегледа. Ако са й дали същото лекарство, може да се е разболяла. Тялото й не е толкова силно като моето.