Сиди Беннаур прибра полите на робата си, отстъпвайки назад стъписан. Хвърли яростен поглед към Джамал.
— Сега разбирам защо си продал жената. Надявам се, че редовно си я бил. Али бен Баха е точно мъжът, който ще я научи на покорство. Той никак не е търпелив. Ако тя откаже да обуздае езика си, ще нареди да й го отрежат.
Сиди Беннаур плесна с ръце и двама здравеняци веднага се озоваха до него.
— Хванете жената! — заповяда той. — Заведете я в дома ми и я пазете добре.
Джамал понечи да се хвърли върху хората на Беннаур и да изтръгне Зара от ръцете им, но знаеше, че по закон няма право. Беннаур я беше купил и бе платил за нея, така че не можеше нищо да направи, щом Беннаур не искаше да се откаже от покупката. Джамал се насили да изобрази външно равнодушие. Зара наистина беше загубена за него.
— Желая на Али бен Баха да се наслаждава на берберската магьосница — изрече Джамал с фалшиво приповдигнат тон. — На мене гърлото не ми е отмиляло. Не ми се иска някой да ми го пререже, докато спя. Сега разбирам, че продажбата на тази робиня беше мъдър ход от моя страна.
Зара нямаше представа, че в него говорят отчаянието и примирението.
— Много предвидливо — съгласи се Кадим, припомняйки си как Зара беше заплашила най-деликатната част от тялото му със собствения му нож.
Зара изгледа Джамал с върховно недоумение. Появяването му тук изглеждаше лишено от всякакъв смисъл. Защо беше изминал целия този път с цел да я купи обратно, ако изпитваше такива чувства към нея? Дали изпращането й на робския пазар действително е било грешка?
Джамал разгада учудването по лицето на Зара, но не можеше да направи нищо. Беше я изгубил. Скоро тя щеше да принадлежи на друг, да се разгорещява от неговите ласки, да моли за неговите целувки. Джамал нямаше друг избор, освен да се върне у дома си и да забрави, че Зара изобщо съществува. Обърна се да си върви, не виждаше смисъл да остава. Беше причинил нещо ужасно на Зара, макар грешката да не бе изцяло негова. Загубата й се забиваше дълбоко като нож в онази част от сърцето му, която винаги беше държал свободна от обвързване.
— Как можа, Джамал? — извика Зара, докато хората на Беннаур я отвеждаха.
Джамал се обърна и я погледна, тъмните му очи бяха по-мътнели от отчаяние. Погледите им се срещнаха и той усети силен спазъм в областта на сърцето. И в неговите, и в нейните очи се четеше болка.
Чувство, че са предадени.
Чувство, че сърцата им са разбити.
13
Джамал се разхождаше по постлания с килими под на стаята си в невъобразимо лошо настроение. Беше се върнал от Фес в дома си веднага след като хората на Сиди Беннаур бяха отвели Зара. Оттогава бяха минали три дни. Три дни, в които пустотата в двореца и тишината в харема създаваха усещане за самота, каквато Джамал не бе изпитвал никога преди това. През тези три безкрайни дни и нощи той се мяташе между желанието си да отиде да избави Зара и стремежа да я забрави.
Изведнъж един внезапен проблясък го накара да вземе решение. Отвори вратата на стаята и извика гръмогласно Хамет. Евнухът се втурна вътре след няколко минути с развяващи се подире му поли.
— Тук съм, господарю.
— Повикай Харун.
Думите на Джамал бяха остри, изискващи моментално подчинение. Хамет не чака да му се повтаря.
Джамал продължаваше да се разхожда напред-назад, докато пред него не се изправи Харун с почтителен поздрав.
— Искал си да ме видиш, господарю?
— Колко мъже можеш да подготвиш за тръгване призори? — запита шейхът без никакви предисловия.
— Двадесет — каза Харун без колебание. — И повече, ако искаш да събера хора от селото.
— Тези ще стигнат.
— С какъв неприятел ще се бием? — запита Харун, макар че вече подозираше какво е намислил Джамал.
— Може би с никакъв. Зависи доколко са склонни хората на Сиди Беннаур да пуснат Зара без бой.
— А — изрече Харун.
Повече думи не бяха необходими.
— Можеш да вървиш, Харун. Предстои ни дълга и трудна езда. Керванът има преднина, но няма да е трудно да пресрещнем бавно движещите се камили, преди да са стигнали Ер Рашидия.
Харун се обърна, готов да тръгне.
— Ще подготвя мъжете. Убеден съм, че няма да бъдеш щастлив, преди жената да се върне в леглото ти.
Зара изруга бавно стъпващата, тромава камила, на чийто гръб седеше. Ако я бяха настанили на ездитна камила, щеше да се чувства по-добре. Но не, Сиди Беннаур бе настоял тя да язди в хауда — кресло, подобно на кошница, със завеси отстрани и платнище отгоре, което да я пази от безмилостното слънце, и да облече джелаба, която оставяше открити само очите й.